Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 270

И все пак ние бяхме спасени, ние, които бяхме обявени за чудовища. Тълпата вече не искаше смъртта ни. Всички бяхме спасени. Всички, освен Джанет.

Завлякоха я на кладата и въпреки моите протести, сълзи и увещания, свещениците решиха, че Джанет трябва да умре, че нейната смърт ще послужи за урок на всички, които са готови да отхвърлят Христа.

Огънят лумна.

Аз се хвърлих на земята. Не можех да понеса гледката. След миг скочих и хукнах към разгарящата се клада, но бързо ме издърпаха обратно и ме задържаха против волята ми.

— Ашлар, твоите хора имат нужда от теб!

— Ашлар, дай им пример за назидание!

Джанет се взираше в мен. Огънят облиза розовата й роба, после дългата й руса коса. Тя примигна, за да прогони сълзите от издигащия се дим, и извика:

— Проклет да си, Ашлар, проклет да си за вечни времена. Нека смъртта вечно да бяга от теб, нека бродиш сам, без любима, без деца. Нашият народ загина, нека нашето чудесно възраждане да е единствената ти мечта в дългата самота. Проклинам те, Ашлар. Нека светът се срути пред очите ти, преди да дойде краят на твоите страдания.

Пламъците подскачаха нагоре и погълнаха лицето й. Глух рев се понесе от бързо горящата дървесина. И тогава отново чух гласа й — по-силен, изпълнен с агония и безумен кураж.

— Проклет да е Донелайт, проклети да са хората в долината! Проклет да е кланът на Донелайт. Проклет да е народът на Ашлар.

Нещо се сгърчи сред пламъците — не знаех дали е Джанет в предсмъртна агония, или просто игра на светлината.

Паднах на колене. Не можех да спра сълзите си, нито да извърна поглед. Страдах толкова много, сякаш споделях нейната болка. Започнах да се моля на Христос.

— Тя не знае какво говори, моля те, отведи я в рая. Заради нейната доброта към другите, заведи я в рая.

Пламъците лумнаха към небето и след миг започнаха да замират. Разкриха кладата — тлееща купчина изгоряло дърво, тлееща плът и кости — само това бе останало от красивото създание, което бе мъдро и дълголетно като мен самия.

Тишина настъпи в долината. Вече нищо не напомняше за племето на талтошите, освен петима оцелели мъже, които се бяха обрекли на целомъдрие в името на Христа.

Създания, преживели векове, бяха унищожени за миг. Навсякъде се виждаха откъснати крайници, отсечени глави и окървавени тела.

Човеците християни ридаеха. Ние също.

Проклет да е Донелайт, беше казала Джанет. Проклет. Мила моя, Джанет, скъпа моя Джанет, казах си аз, та какво по-страшно от това може да ни се случи?!

Свлякох се на земята.

В този миг не исках да живея повече. Не исках повече страдания и смърт, нито да видя отново как добрите намерения могат да доведат до ужас и крах.

Но монасите пак дойдоха при мен и ме вдигнаха на крака. Моите последователи ме викали. Трябвало да ида при тях, да видя чудото, което се случило пред разрушената и изпепелена кула на Джанет и нейните близки.

Завлякоха ме дотам. Бях толкова замаян, че не можех да говоря. Постепенно осъзнах, че един стар извор, който отдавна бе пресъхнал, се е съживил и от земята пак тече чиста вода, която лъкатушеше по старото корито, между корените на дърветата, и изчезваше в една поляна с диви цветя.