Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 268

Но монасите вече бяха ужасени, както и останалите човеци-християни. Онова, което бяха подозирали от много време, най-сетне се разкриваше пред тях. Отново заваляха въпроси. Къде са децата ни?

Накрая друг талтош, когото много обичах, пристъпи напред и обяви, че от този миг той се обрича на безбрачие в името на Христа и Светата Дева. Последва го и друг, а после още мнозина — мъже и жени.

— Каквото и да представляваме ние — обяви една от нашите, — то вече няма значение, защото ние ще станем Невести на Христа и ще основем тук манастир като манастира в Айона.

Чуха се радостни възгласи и онези от човеците, които винаги ни бяха обичали и ме почитаха като крал, бързо се събраха около нас.

Но опасността още витаеше във въздуха. Всеки миг кървавите мечове можеха пак да зазвънят.

— Бързо, всички се обречете на Христа — наредих аз, като виждах в тази клетва за целомъдрие единствения шанс за спасение на талтошите.

Джанет обаче извика да се откажа от своя неестествен и зъл план. А после в цял порой от думи, които понякога бяха твърде бързи, а друг път съвсем бавни, тя заговори за нашите обичаи, за нашето поколение, за чувствените ни ритуали, за дългата ни история, за всичко, което се готвех да пожертвам.

Това бе фатална грешка.

Хората веднага се спуснаха към нея, завързаха ръцете и краката й, а онези, които се опитаха да я защитят, бяха посечени на мига. Някои от новопокръстените талтоши се опитаха да избягат и също бяха посечени. Разрази се нова кървава битка, къщите в долината лумнаха в пламъци, хората тичаха обезумели и призоваваха Бог да ни помогне.

— Избийте чудовищата! — чуваха се викове.

Един от монасите обяви, че настъпва краят на света. Неколцина от талтошите изкрещяха същото и паднаха на колене. А човеците, щом ги видяха в тази поза на подчинение, веднага избиха тези от тях, които не познаваха, от които се страхуваха или които не харесваха, като пощадиха само онези, които бяха обичани от всички.

Оцеляхме единствено аз и шепа талтоши, които бяха признати водачи на племето и притежаваха най-силно лично обаяние. Отблъснахме човеците, които имаха достатъчно кураж да ни нападнат, и подчинихме други само с яростните си погледи и гръмогласни заповеди.

Накрая, когато лудостта достигна своя пик и мнозина вече нямаха сили да държат мечовете, а други пищяха и ридаеха над убитите, само петима от нас бяха оцелели — талтоши, отдали се на Христа. Всички, които бяха отказали да се покръстят, бяха избити. С изключение на Джанет.

Монасите ни призоваваха да се усмирим.

— Говори на хората си, Ашлар. Говори или всичко ще бъде изгубено. Това ще е краят на Донелайт и ти го знаеш.

— Да, говори им — казаха и другите талтоши. — И не казвай нищо, което може да ги изплаши. Внимавай, Ашлар!

Аз ридаех така силно, че тази задача ми се стори непосилна. Накъдето и да погледнех, виждах само мъртвите тела на стотици талтоши, родени в каменния кръг в равнината. Всички те вече не бяха между живите и вероятно горяха в пламъците на ада, лишени от Христовата милост.