Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 265

Това беше превъзходно!

И така, аз се завърнах в Донелайт, придружен от малка група монаси. Събрах всичките си хора и им казах, че трябва да се вречем във вярност пред Христа, като им обясних защо. Речта ми бе много дълга, но не на нашия бърз език, за да могат да ме разбират монасите. Говорих разпалено за мира и хармонията, които тази вяра ще ни донесе.

Говорех и за вярата на християните в края на света. Много скоро целият този ужас щеше да свърши! После говорих за рая, който си представях като изгубената земя, само дето никой нямаше да иска да прави любов, а щеше да пее химни с ангелите.

Всички трябваше да изповядаме греховете си и да се подготвим за кръщението. Аз бях техен водач от хиляди години и те трябваше да ме последват. Та какво по-добро можех да сторя за своя народ?

Щом приключих речта си, аз се оттеглих. Монасите бяха силно развълнувани от думите ми. Развълнувани бяха и стотиците талтоши, които се бяха събрали в долината.

Веднага се разгоряха оживени дискусии, в които вложихме всичко, което бяхме научили от ораторското изкуство на човеците. Това бяха безкрайни дебати, разказваха се и притчи за това или онова, извикахме спомени, които като че имаха някаква връзка с голямата тема — че можем да приемем Христа. Той беше Добрият бог! Той беше нашият Бог. Душите на всички бяха отворени за Христа като моята душа.

Мнозина веднага приеха новата вяра. Други прекараха следобеда, вечерта и цялата нощ над книгите, които бях донесъл. Поспориха малко за това или онова от чутото. Имаше и капризни гласове, които настояваха, че целомъдрието противоречи на самата ни природа и ние не бихме могли да живеем в моногамен брак.

Междувременно аз тръгнах сред човеците в долината и започнах да проповядвам сред тях. Монасите ме следваха. Свикахме всички кланове от Донелайт.

Когато всички се събраха сред големите камъни, стотици обявиха желанието си да приемат Христа и наистина — някои хора признаха, че вече са се покръстили, но са пазили това в тайна заради собствената си сигурност.

Бях поразен, особено когато разбрах, че някои човешки семейства са християни от цели три поколения. „Колко приличате на нас — мислех си аз, — само дето не го знаете.“

Струваше ми се, че всички са готови за покръстването. Повечето от нас вече умоляваха свещениците да започнат ритуала и да ги дарят с благословията.

Но една от най-влиятелните жени в нашето племе, Джанет — често срещано име тогава — надигна глас срещу мен.

Тя също бе родена в изгубената земя, което спомена открито пред човеците. Разбира се, те нямаха представа какво има предвид. Но ние знаехме. Джанет ми напомни, че и тя няма бели кичури в косите си — с други думи, че сме мъдри и млади, съвършената комбинация.