Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 247

— И аз се радвам, бабо — каза той и тръгна нагоре, но Мери Джейн пак се стрелна покрай него и го смъмри да държи здраво бебето. Още четири стъпала и най-сетне щеше да остави кутията на пода. И как така именно той трябваше да я носи през цялото време?

Накрая стигна до сухия и топъл тавански етаж. Дребната стара дама се надигна на пръсти, за да го целуне по бузите. Той наистина я обичаше, трябваше да си признае.

— Как си, бабо, пиеш ли си лекарствата? — попита лекарят.

Мери Джейн взе хладилната чанта още щом той я остави на пода, и хукна нанякъде с нея. Тук, на тавана, не беше толкова лошо; навсякъде имаше електрически лампи. Имаше и проснато на въжета пране. Мебелите изглеждаха удобни и не миришеше на плесен, напротив — миришеше на цветя.

— Какво е това тананикане, което чух на втория етаж? — попита той, щом бабата го хвана за ръка.

— Просто елате насам, доктор Джак, и направете каквото трябва. После попълнете акта за раждане на това бебе. Не искаме никакви проблеми с регистрацията му, казвала ли съм ви какви проблеми имах, задето не регистрирах Янси Мейфеър два месеца след като се роди. Няма да повярвате колко грижи си имах с общината, те казаха, че…

— Значи вие изродихте това бебе, така ли? — попита той, като я потупа по ръката. Когато тя дойде при него за първи път, сестрите го предупредиха да не я чака да завърши историите си, защото те нямат край. Появи се в кабинета му още на втория ден, след като той го откри, и каза, че никой от останалите лекари в града няма да я докосне отново. Но това, което ставаше сега…

— Разбира се, докторе.

— Майката е ето там — каза Мери Джейн и посочи към едната част на тавана, с богата драперия от неизбелена мрежа за комари. Приличаше на палатка със заострения си връх и заради далечното сияние на дъжда, който заливаше прозореца отзад.

Изглеждаше почти красиво. Наблизо гореше газена лампа — той усети миризмата и видя топлия пламък в опушеното стъкло. Леглото беше голямо, отрупано с юргани и завивки. Гледката внезапно го натъжи. Спомни си за неговата баба преди много, много години. За легла като това, с тежки юргани, под които не можеш да помръднеш пръстите на краката си, но толкова топли в мразовитите утрини в Кариер, Мисисипи.

Той повдигна дългите фини воали и сведе леко глава, за да пристъпи в нишата. Кипарисовите дъски по пода бяха тъмни — кафеникавочервени и чисти. Никъде не се забелязваше влага, въпреки че дъждът зад прозореца хвърляше върху всичко вълниста светлина.

В леглото се бе сгушило червенокосо момиче. Беше полузаспало, очите му бяха хлътнали и обградени от плашещо тъмни сенки. Устните й се разтваряха леко, когато си поемаше дъх — очевидно с усилие.

— Това момиче трябва да отиде в болница.

— Просто е изтощена, докторе, и вие щяхте да се чувствате така — каза Мери Джейн. — Защо не си свършите работата, за да може да си почине?

Поне леглото беше чисто, по-чисто от импровизираното детско кошче. Момичето лежеше сред чисти чаршафи и бе облечено с красива бяла риза, обточена със старомодна дантела, дори с малки перлени копченца. Имаше най-червената коса, която бе виждал — дълга и гъста, разпиляна по възглавницата. Бебето сигурно също щеше да стане червенокосо, но засега изглеждаше с по-светла коса.