Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 246

— Знаеш ли какво ще се случи? — беше му казала Айлийн. — Някоя сутрин ще идем там и ще видим, че няма никаква къща. Всичко ще е потънало в блатото, помни ми думите. Грехота е да живеят там.

Понесъл хладилната чанта и миниатюрния й обитател с една ръка, лекарят успя някак да влезе в плитката лодка. С ужас установи, че тя е пълна с около два инча вода.

— Това нещо ще потъне, трябва да изхвърлиш водата. — Обувките му подгизнаха на мига. Защо се бе съгласил да дойде тук? А Айлийн сигурно щеше да иска да узнае всичко, до най-малките подробности.

— Няма да потъне, това е просто дъжд — каза Мери Джейн Мейфеър, като натисна дългото гребло. — А сега се дръжте, ако обичате, и гледайте бебето да не се измокри.

Това момиче си играеше с търпението му. Там, откъдето идваше, никой не говореше така на лекарите! Бебето си беше добре под кърпите.

И така, те се плъзнаха право към предната веранда на онази развалина и даже минаха през портата.

— Боже, тук е като в пещера! — обяви той. — Как е възможно жена да роди на такова място? Виж там, моля ти се. На последната лавица на библиотеката има книги — точно над водата.

— Е, когато водата е придошла, тук е нямало никого — каза Мери Джейн, като се изпъна назад, за да издърпа греблото. Чуваше се как то се удря в дъските по пода отдолу. — Предполагам, че доста неща още си плуват из салона. Пък и Мона Мейфеър не роди тук, а на горния етаж. Жените никога не раждат в салона, дори да не е бил наводнен.

Лодката се удари в стъпалата и лекарят се люшна така силно наляво, че трябваше да се хване за влажния парапет. Скочи бързо от лодката и тропна по стъпалата и с двата си крака, за да се увери, че няма да потънат под него.

От горния етаж струеше светлина, над шума на дъжда се чуваше някакво тананикане. Женски глас, звучеше красиво.

— Как така това стълбище не се е отделило от стената? — попита той. Тръгна нагоре, хладилната чанта вече натежаваше като чувал с камъни. — Как така цялата къща не се е разпаднала?

— Е, мисля, че точно това се случва — каза Мери Джейн, — само че ще й трябват около двеста години. — Тя тръгна шумно по стъпалата пред него, стигна до втория етаж, обърна се и каза: — Елате с мен, ще се качим на тавана.

Но откъде идваше това тананикане? Чуваше го много ясно, но тя не му позволи дори да се огледа — поведе го към таванския етаж.

И тогава той видя бабата Мейфеър, облечена с памучна нощница на цветя. Махаше му с ръка да се приближи.

— Хей, доктор Джак. Как си, хубавото ми момче? Ела да ме целунеш. Много се радвам да те видя.