Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 244

Майкъл се засмя.

— Разбира се. Виж, Юри, трябва да се връщам. Ще вечеряме заедно и Аш ще продължи историята си. Тук е много красиво. Вали сняг, студено е, но е красиво. Като че всичко около Аш отразява неговата индивидуалност. Всъщност винаги е така. Къщите, които избираме, са отражение на нашия вътрешен свят. Това място е пълно с мрамор, картини и с… неговите любими неща. Не мисля, че е редно да говоря много за това. Той държи на своето уединение и иска да бъде оставен на мира, след като си тръгнем.

— Знам и разбирам. Майкъл, когато видиш Мона, моля те, кажи й, че… кажи й, че аз…

— Тя ще разбере, Юри. Мона си има други грижи. Това е вълнуващо време за нея. Семейството иска тя да напусне „Светото сърце“ и да се обучава при частни учители. Коефициентът й на интелигентност е извън всякакви норми, както сама винаги е твърдяла. А и тя е наследница на завещанието. Мисля, че през следващите няколко години Мона ще прекарва много време с мен и Роуан, ще се учи, ще пътува, ще получи идеалното обучение за една дама, на която… на която се възлагат големи надежди. Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя пак от Ню Орлиънс.

— Моля те, не забравяй. Обичам ви и двамата… и тримата. Ще предадеш ли това на Аш и Роуан?

— Да. Между другото, какво стана с помощниците на Гордън?

— Всичко свърши. Няма ги вече и няма да могат да навредят на ордена отново. Ще се чуем скоро, Майкъл.

— Дочуване, Юри.

Двайсет и седем

Всички казваха, че Мейфеър от Фонтевро са луди. „Затова те винаги се обръщат към вас, доктор Джак.“ В града се говореше, че всички до един са откачени, дори богатите им роднини в Ню Орлиънс. Но точно сега ли трябваше да се убеди в това лично — в този мрачен като нощ следобед, когато половината улици в града бяха наводнени?

И как можаха да донесат това новородено в бурята?! Беше увито в смрадливи малки одеялца и настанено в пластмасова хладилна чанта, за бога! А Мери Джейн Мейфеър очакваше от него да издаде свидетелство за раждане направо тук, в кабинета си.

Той настоя да види майката!

Разбира се, ако знаеше, че тя ще кара така бясно лимузината, и то по някакъв покрит с миди път в разгара на бурята, и че той ще трябва да стиска бебето в прегръдките си, сигурно щеше да настоява да я последва с пикапа си.

Когато му посочи лимузината, той си помисли, че има шофьор. Колата бе съвсем нова, двайсет и пет стъпки дълга, с люк на тавана и тъмни стъкла. С компактдиск и дори с проклет телефон. Малолетната амазонка зад волана бе издокарана с мръсна дантелена бяла рокля, а голите й крака и сандалите й бяха целите в кал.

— И искаш да ме убедиш — изкрещя той, за да надвика бурята, — че не си могла да откараш майката в болница с тази огромна кола?

Бебето изглеждаше добре, слава богу. Беше малко недоносено и недохранено, разбира се. Но иначе си беше добре. В момента спеше, увито в мръсните одеяла в дълбоката хладилна чанта, която лекарят крепеше на коленете си. Боже, та тези одеяла всъщност миришеха на уиски.