Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 242

А за това Изкуство на езика, както го наричахме, не бяхме и помисляли, преди да се появят човеците. То се заключаваше в умението да разговаряш и да убеждаваш другия.

Тогава ние разговаряхме помежду си много, много по-бързо от хората. Но невинаги. За хората нашата реч звучеше като свирукане или жужене. Ние обаче можехме да говорим и в човешки ритъм и се бяхме научили да разговаряме с хората на тяхното ниво, да ги объркваме и да ги оплитаме с логични разсъждения, да ги изумяваме и да им влияем.

Е, все пак това Изкуство на езика не успя да ни спаси от изчезване.

Но то можеше да спаси някой талтош, попаднал на хора в гората. Или пък пленник на малко човешко селище, което не е свързано с войнствените хора, завладели земята.

Всички, които напускаха долината, трябваше да владеят Изкуството на езика, да могат да говорят бавно с хората на тяхното ниво и да умеят да ги убеждават.

Неизбежно някои от напусналите решаваха да се заселят извън долината.

Те строяха своите кръгли каменни кули в нашия стил — от камък и без хоросан — и живееха в пустошта или пък в изолирани местности.

Това бе нещо като кланово разделение, което се развиваше самостоятелно.

Неизбежно обаче тези талтоши разкриваха природата си пред хората или пък хората се опитваха да се сражават с тях. Някой разбираше за магическо рождение на талтош и мълвата за нас отново тръгваше, мълвата за долината се възраждаше сред враждебно настроените човеци.

Аз самият винаги съм бил изобретателен и далновиден и отказвах да се предам. Не се предадох дори когато изгубената земя бе разрушена, макар да знаех, че каузата ни е обречена. Ние наистина можехме да защитаваме долината от спорадични набези, но всъщност бяхме в капан!

Така въпросът за онези от нас, които искаха да минат за хора и живееха сред тях, като претендираха, че принадлежат към някое древно племе или клан, ме въодушеви. Накара ме да се замисля… Ами ако всички сторехме нещо подобно? Ами ако вместо да се опитваме да отблъснем човеците, ги допуснем малко по малко в долината, накараме ги да повярват, че ние също сме хора, заживеем сред тях и запазим в тайна рождествените ритуали?

Междувременно огромните промени във външния свят вече бяха започнали да ни вълнуват силно. Изгаряхме от желание да разговаряме с пътниците, да се учим.

И така, накрая се решихме на една опасна хитрост…

Двайсет и шест

— Юри Стефано на телефона. Какво обичате?

— Какво обичам ли? Господи, радвам се да те чуя — каза Майкъл. — Разделени сме едва от четирийсет и осем часа, но Атлантикът е между нас!

— Майкъл! Слава богу, че се обади. Не знаех къде да те търся. Още сте с Аш, нали?