Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 241

Никога не си въобразявайте, че те не биха ви наранили в долината или в някоя друга затънтена гора. Ще го направят. Ще ви убият и ще потопят факлите си в маста на телата ви просто така, за удоволствие.

И все пак това не е цялата истина за тях.

Вероятно Самюъл би могъл да разкаже и друга история за тях, ако някога има настроение за това. Но неговата лична история е още по-интересна — за странстванията му далеч от народа на малките хора, за собствените му приключения.

Нека се върна на дивите талтоши, на хибридите, които носеха човешки гени. Те се събираха на групи извън долината, когато бе възможно, и обменяха спомени, разкази и формираха свои малки селища.

Ние периодично се отправяхме да търсим такива талтоши, за да ги заведем у дома. Те се кръстосваха с нас; раждаха ново поколение; ние ги съветвахме и напътствахме.

Но колкото и да е странно, те не оставаха в долината! Идваха от време на време да си починат, но винаги се връщаха в дивия свят, където стреляха със стрели по хора, а после бягаха през горите със смях. И сами се мислеха за магически същества, които хората търсят за своите жертвоприношения.

Голямата трагедия, която се криеше в това тяхно желание за странстване, разбира се, бе във факта, че те разкриха на човеците тайната на долината.

Глупаци! Да, такива бяхме, глупаци! Глупаци, които не можаха да предвидят, че подобно нещо ще се случи, че тези диви талтоши накрая ще бъдат заловени, ще разказват истории за нашата долина и дори ще плашат враговете си с нас.

Можете ли да познаете какво се случи? Легендата за долината, за високите хора, които раждат ходещи и говорещи деца, започна да се разпростира надлъж и нашир. Цяла Британия вече знаеше за нас. Ние се превърнахме в мит, заедно с малките хора, наред с други странни създания, които човеците зърваха понякога, но не можеха да заловят.

И така, животът, който бяхме съградили в Донелайт — големите кръгли каменни кули, които се надявахме, че ще ни защитят успешно срещу инвазия; старите ритуали, които ревностно пазехме и практикувахме; съхраняваните спомени; нашите ценности; вярата ни в любовта и светостта на раждането — нашият живот се оказа смъртно заплашен от онези, които искаха да заловят чудовища, които искаха да „видят с очите си“.

Но се случи и още нещо. Както вече казах, сред нас винаги се намираха такива, които искаха да напуснат долината. Сред тях бе твърдо установено правилото да запомнят пътя до Донелайт. Трябваше да гледат звездите и никога да не забравят конфигурациите, които могат да ги отведат у дома. Това бързо се превърна в част от вроденото знание, защото те целенасочено го култивираха. Всъщност това им се бе удало невероятно добре и отвори пред нас много възможности. Ние можехме да програмираме вътрешно знание за всякакви практични цели. Проверявахме доколко успешно е извършено, като разпитвахме новородените. Беше невероятно. Те познаваха географията на Британия така, както я знаехме ние, макар да бе доста неточна. Знаеха как да изработват оръжия, знаеха колко важно е да пазят тайната, познаваха страха и мразеха човешките същества. Знаеха и как да ги избягват или да ги побеждават. Те знаеха Изкуството на езика.