Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 228

Големите ни мозъци, свръхразвитият ни вербален капацитет и странната смесица от силен инстинкт и интелигентност — всичко това ни правеше по-умни, но и по-непохватни, по-проницателни, но и по-неразумни в много отношения.

Разбира се, породиха се и свади, като резултат от недоимъка или пък когато трябваше да се направи избор — например по кой път да тръгнем, за да уловим плячката. Няколко групички се отделиха от племето и поеха в различни посоки.

По това време вече бях утвърден лидер и честно да си призная, не виждах друг, достоен за това. Познаваха ме само по име — Ашлар — тъй като нямахме титли. Упражнявах огромно влияние над останалите и живеех в непрекъснат страх, че те могат да се изгубят, да бъдат разкъсани от диви животни, да се наранят взаимно или да пострадат по друг начин. Да, свадите и сбиванията вече се бяха превърнали в ежедневие.

Все пак с всяка изминала година ние придобивахме нови и нови умения. И като преследвахме плячката си на юг или пък просто водени от инстинкта или случайността, ние се придвижихме към по-топли земи, където лятото бе по-продължително. Едва тогава започнахме да жадуваме за него и да осъзнаваме напълно смяната на сезоните.

Научихме се да яздим диви коне само за забавление. Това се превърна в нещо като спорт за нас. Но не смятахме, че те могат да бъдат опитомени. В каруците си впрягахме волове, макар че в началото ги теглехме сами.

В тези времена ние ставахме все по-религиозни. Аз призовавах Добрия бог всеки път, когато хаосът отново се спуснеше над нас, и го молех да приведе живота ни в ред. Около два пъти годишно се провеждаха дори екзекуции.

Не мога да кажа много повече за тези векове, но те бяха уникален период между времето на изгубената земя и появата на хората. Повечето от наученото, разбраното и започнатото бе съсипано, ако мога така да се изразя, когато дойдоха хората.

Достатъчно е да кажа, че станахме високоразвита общност, която боготвореше Добрия бог чрез танци и ритуали, както сме правили винаги. Все още играехме на веригата на паметта и се придържахме към стриктни правила на поведение, само че сега мъжете „помнеха“ още от раждането си как да бъдат жестоки, как да се бият и как да побеждават. А жените се раждаха със спомена за страха.

Няколко странни събития оказаха невероятен ефект върху нас, много по-голям, отколкото сме предполагали.

Още мъже и жени бяха стигнали до брега на Британия. Чухме от други талтоши, че те са изпълнени с омраза и са станали жестоки като животни. Талтошите ги убивали, за да се защитят. Но странните хора, които не бяха талтоши, оставяха след себе си гърнета от чуплива земя, изрисувани с красиви картини, и оръжия, направени от магически камък. Те създаваха и малки създания, подобни на маймунки, но без козина и съвсем беззащитни, които вероятно бяха техните малки.

Това ни накара да си мислим, че са животни, защото според нас само животните раждаха безпомощни малки, но дори те не бяха така беззащитни като тези малки създания.

Талтошите обаче бяха милосърдни към тях. Кърмеха ги и ги пазеха. Ние бяхме чували толкова много за тези създания, че накрая купихме пет от тях, които вече не плачеха през цялото време и знаеха да ходят.