Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 230

Прибягвахме и до свещена защита срещу натрапници. Помня, че сам издълбах фигура на Добрия бог, така както аз си го представях — с две гърди и пенис — на един от огромните камъни в кръга. Това бе призив към останалите талтоши да уважават нашия каменен кръг и нашата земя.

Когато започнеше истинска схватка, породена от свада или недоразумение, или пък от жажда за някое определено парче земя, нападателите събаряха каменния кръг на онези, които живееха там, и създаваха свой.

Изгонеха ли ни от земята ни, ние се чувствахме съсипани. Но на новото място веднага се разгоряваше желанието да построим по-голям и по-внушителен каменен кръг. Откривахме толкова големи канари, че никой не можеше да ги помести.

Нашите каменни кръгове говореха за амбицията ни и едновременно с това за простотата ни — за радостта от танца и готовността ни да се бием и да умрем за племенната територия.

Основните ни ценности, макар и непроменени от времето на изгубената земя, някак се бяха съсредоточили около определени ритуали. Бе станало задължително за всички да присъстват на раждането на нов талтош. По закон никоя жена не можеше да роди повече от два пъти. Беше задължително да се отдава почит на тези раждания; всъщност те ставаха повод за огромна сексуална еуфория.

Всеки нов талтош бе поличба за нас; ако не бе съвършен физически и красив на вид, напълно развит, ни налягаше ужасен страх. Съвършеното новородено бе благословия от Добрия бог, както и преди; но сега нашите вярвания бяха някак по-мрачни. Може би защото си вадехме грешни заключения от чисто природни явления. Така се зароди обичаят ни да строим огромни каменни кръгове, вярата ни, че те са угодни на Добрия бог и морално значими за племето.

Накрая дойде годината, когато се заселихме в равнината.

Днес тя е известна като Солсбъри, в Южна Англия. Климатът беше хубав, възможно най-добрият. А по кое време? Беше преди да дойдат човешките същества.

Дотогава вече бяхме разбрали, че зимата ще се завръща вечно; не мислехме, че можем да избягаме от нея където и да било. Като се замислиш, това е съвсем логично заключение. Уви! Но лятото в тази част на Британия бе по-дълго и по-приятно. Горите бяха по-гъсти и пълни с дивеч, а морето не беше много далече.

Стада диви антилопи бродеха из равнината.

Там решихме да установим постоянния си дом.

Идеята да се местим постоянно, за да избягваме сблъсъци или да търсим храна, вече отдавна бе изгубила смисъл. В някаква степен се бяхме превърнали в уседнало общество.

Всички талтоши търсеха постоянно убежище и постоянно място за провеждане на свещените ритуали, на свещените игри на паметта и на свещените танци. Както и, разбира се, на свещения ритуал на раждането.

Ние бяхме дълбоко наранени от последната инвазия и напуснахме мястото си след безкрайни спорове (талтошите винаги опитват да разрешат нещата с думи). Накрая се стигна до ултиматуми от рода: „Добре, ако сте решени да населите тези гори, тогава ние ще ги напуснем!“.