Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 229

Продължителността на живота им не бе голяма. Може би около трийсет и пет години. Но за това време се променяха изключително много. Превръщаха се от малки врещящи розови създания във високи, силни същества и после в съсухрени, слаби старци. За нас те определено бяха животни и не мисля, че се отнасяхме към тези примитивни същества по-добре, отколкото те се отнасяха с кучетата.

Те не бяха умни, не разбираха нашата бърза реч. Всъщност, оказа се, че ни разбират, когато говорим по-бавно, но те самите нямаха свой език.

Ние смятахме, че те се раждат глупави, с не повече вродено знание, отколкото у птичка или лисица; и макар че притежаваха повече разсъдък от животните, винаги си оставаха сравнително слаби, малки и покрити с отвратителни косми.

Когато някой мъж от нашия вид се съвкупеше с тяхна женска, тя кървеше и умираше. А техните мъже караха нашите жени да кървят и освен това бяха груби и непохватни.

През вековете срещахме подобни създания повече от веднъж. Понякога ги купувахме от други талтоши. Но никога не ги видяхме в едно организирано общество. Смятахме ги за безобидни. Всъщност нямахме време за тях. Те не ни учеха на нищо и дори ни докарваха до истерия от безсилие, защото не можехме да ги научим на нищо.

Колко жалко, мислехме си — тези големи животни толкова много приличат на талтоши, дори ходят изправени и са без опашки, но са лишени от разум.

Междувременно нашите закони ставаха все по-сурови. Крайното наказание за неподчинение бе екзекуцията. Тя се бе превърнала в ритуал, макар и не празничен, при който обвиненият талтош бе умъртвяван с бързи и точни удари по главата.

Черепът на талтоша остава мек дълго след като всички останали кости в тялото му се калцират. Той може да се счупи много лесно, ако знаеш как да го направиш, а ние, за нещастие, се научихме.

И все пак смъртта все още ни ужасяваше. Убийството бе много рядко престъпление. Със смърт се наказваха онези, които са изложили на опасност цялата общност. Все още раждането бе нашата най-важна и свещена церемония. Когато си намирахме добро място и след дълги спорове решавахме да се заселим там, често избирахме местности за религиозните ни танци и издигахме камъни, за да ги маркираме. Понякога те бяха много, много големи камъни, с които силно се гордеехме.

О, тези каменни кръгове! Ние се превърнахме в народ на каменните кръгове по цялата земя.

Когато бяхме принудени да се заселим на нова територия — било от глад, или принудени от друга група талтоши, които не харесвахме и с които не искахме да живеем — ние винаги издигахме нов каменен кръг. Всъщност издигането на тези каменни кръгове се превърна в нещо като право на владение над определена територия. Ако видехме огромен каменен кръг, построен от други талтоши, ние знаехме, че това е тяхна земя и трябваше да се преместим.

Дали се намираше някой достатъчно глупав да не се съобрази с каменен кръг? Такъв не беше оставян на мира, докато не избере друго място. Всъщност оскъдицата налагаше тези правила. Огромна равнина може да изхрани малцина ловци. Хубавите места до езерата и реките бяха по-подходящи, но никъде не открихме рая, никое място не бе безкраен извор на топлина и изобилие, каквато беше изгубената земя.