Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 226

След това аз излизам с колата и раздавам палта, вълнени шалове на онези, които имат нужда от тях. Понякога изпращам Ремик, моя прислужник, да свърши тази работа. Често каним хора от улицата да преспят във фоайето, храним ги и им осигуряваме постеля. Но ако някой от тях се скара с друг, ако извади нож, се налага да излязат отново навън, на снега.

О, това ме подсеща за още един капан в живота ни на изгубената земя. Как можах да забравя! Винаги се случваше по някой от нас да бъде пленен от музиката и да не може да се откъсне. Ако биваше пленяван от музиката на останалите, те спираха, за да го освободят. Но можеше да бъде пленен и от собствената си песен и тогава продължаваше да пее, докато не падне мъртъв. Или пък продължаваше да танцува, докато не умре.

Често съм бил омагьосван от музиката, танца и римите. Но винаги съм се пробуждал от тях — или музиката сама доживяваше своя край, или аз сам се изморявах. Както и да е, за мен това не е смъртна опасност. Мнозина бяха като мен, но все се случваше и някой да умре по този начин.

Всички мислеха, че талтош, който е умрял по време на танц или докато пее, е отишъл при Добрия бог.

Но никой не говореше много за това. Ние избягвахме да мислим за смъртта. Забравяхме всичко неприятно. Това бе един от основните ни идеали.

Бях живял дълго преди да настъпи катаклизмът. Но не знам как да измеря това време. Нека кажем, че са били двайсет или трийсет години.

Катаклизмът бе изцяло природно дело. По-късно се говореше, че римските войници или пиктите са ни прогонили от острова, но това не е вярно. В изгубената земя никога не бяха стъпвали човешки същества. Ние не познавахме хората, познавахме само своя вид.

Едно огромно разместване на земните пластове разтресе нашия остров и той започна да се разкъсва. Катаклизмът започна с леки трусове, облаци дим покриха небето. Гейзерите започнаха да бълват гореща вода и попарваха хората. Езерата станаха толкова топли, че не можехме да пием от тях. Земята започна да се тресе с тътен и това не спираше ни денем, ни нощем.

Много от нас загинаха. Рибите в езерата измряха, птиците избягаха към скалите. Мъжете и жените бягаха във всички посоки, за да намерят убежище, но такова нямаше и те се връщаха обратно.

Най-сетне, след неизброими жертви, цялото племе построи салове и лодки, кой както можа, и се отправихме към земята на суровия студ. Нямахме друг избор. Нашата земя ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.

Не знам колко от нас останаха там. Не знам и колко заминахме. Строихме лодки цял ден и цяла нощ и навлязохме в морето. Мъдрите помагаха на глупавите — всъщност така деляхме старите от младите — и на десетия ден, доколкото мога да пресметна сега, аз отплувах с две от моите дъщери, двама мъже, които обичах, и една жена.

И същия този следобед от бреговете на земята на зимата аз видях с очите си как родната ми земя потъва в морето. Същия този следобед започна истинската история на моя народ.