Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 219

Понякога в долината върлуваха епидемии, които доста намаляваха броя ни. Най-тъжните ни истории описваха точно такива събития.

Аз обаче и до днес не зная каква е била тази болест. Тези, които убиват хората, като че не могат да убият нас.

„Спомням“ си болестта и как кърмеха болните. Родих се със знанието как да намеря огън и да го занеса в долината. Знаех как да създам огън, така че да не трябва да го търся в планината, макар че това бе най-лесният начин. Знаех как да си сготвя миди на огъня. Знаех как да си направя черен туш за рисуване от въглените.

Но да се върнем на въпроса за смъртта — при нас нямаше убийства. Идеята, че един талтош е способен да убие друг, ни се струваше невъзможна. Всъщност понякога при сбиване някой можеше да бутне друг от скалата и той да падне и умре, но това пак се смяташе за „инцидент“. Извършителят не беше фактически убиец, макар че другите го осъждаха заради безразсъдното му невнимание и го изпращаха в изгнание.

Белокосите, които обичаха да разказват истории, бяха живели най-дълго, разбира се, но никой не ги смяташе за стари. И ако някоя нощ заспяха и не се събудеха на сутринта, всички решаваха, че са умрели от инцидент, който обаче никой не е видял. Белокосите имаха много тънка кожа, толкова тънка, че вените личаха под нея; те често губеха и миризмата си. Но въпреки това ние нямахме понятие за възраст.

Да бъдеш стар означаваше да знаеш най-дългите и най-хубавите истории, да разказваш историите, които си научил от талтоши, които вече не бяха сред нас.

Тези истории се разказваха в свободен стих или пък се пееха, понякога се изливаха като поток от ярки образи и ритъм, на късчета мелодия и много смях. Да, беше прекрасно да слушаш истории, беше великолепно. Това бе духовното измерение на нашия живот.

А кое беше материалното? Не съм сигурен, че имаше такова в същинския смисъл на това понятие. Никой не притежаваше нищо, освен вероятно музикалните си инструменти или пък багрилата за рисуване. Но дори тях си разменяхме съвсем свободно.

Всичко беше много лесно.

Понякога на брега биваше изхвърлен мъртъв кит и когато месото му изгниеше, ние вземахме костите и правехме разни неща от тях. Но за нас те бяха само играчки. Обичахме да копаем в пясъка и под канарите, за да ги събаряме по склоновете, просто така, за забавление. Харесваше ни и да оформяме малки фигурки и топчета от кост с някой остър камък.

Разказвачеството обаче беше най-уважаваният талант, както и умението да си спомниш не само това, което е съхранила собствената ти памет, но и спомените, разказани от други хора.

Разбирате какво искам да кажа. Нашите понятия за живот и смърт бяха основани на тези специфични условия и схващания. За талтошите послушанието беше нещо естествено. За нас беше съвсем нормално да проявяваме търпимост. Рядко се срещаха бунтари или фантазьори. Поне докато кръвта ни не се смеси с човешката.