Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 217

Най-вкусни бяха крушите — те бяха почти бели. Най-хубавата храна от морето бяха омарите, мидите, раците, защото и те бяха бели. Плодовете на хлебното дърво също бяха бели, когато им свалиш кората. Имахме и мляко от козите, ако успеехме да ги хванем. То беше вкусно като млякото на нашите майки или на жените, които позволяваха на любимите си да сучат от тях.

В долината почти нямаше вятър, защото тя бе запечатана — ако не се броят два-три прохода към бреговете. А бреговете бяха опасни, защото макар че водата там бе по-топла, отколкото в Британия, все пак беше мразовита, а ветровете — свирепи. Можеха направо да те отнесат. Всъщност, ако някой талтош вземел решение да сложи край на живота си, което знам, че се е случвало, той просто излизал от долината и влизал в морето.

Мисля, макар че не знам със сигурност, че нашата земя беше остров, много голям, но все пак остров. Имаше обичай сред белокосите талтоши да обикалят земята ни по брега и са ми казвали, че това пътуване траело много дни.

Винаги сме познавали огъня, защото той извираше от недрата на земята в планините. Самата земя беше гореща, дори на места течаха малки струйки разтопена лава, които се изливаха в морето.

Винаги сме знаели как да се сдобием с огън и как да го поддържаме. Използвахме го, за да осветяваме дългите нощи през зимата, макар че нямахме име за нея и тя всъщност не беше истински студена. Понякога приготвяхме големи пиршества край огъня, но през повечето време това не беше нужно. Използвахме огъня и в кръговете, когато се раждаха талтоши. Танцувахме около него, понякога си играехме с него. Никога не съм виждал някой да се изгори.

Не зная колко далече са разнасяли ветровете семена, птици, корени, клони и изкоренени дървета, но знам, че всичко, което обича топлината, процъфтяваше на тази земя. Там се е зародил и моят народ.

От време на време някой от нас разказваше за пътувания до островите на Британия, които сега се наричат Шотландски или Оркни — дори до самите брегове на Шотландия. Островите на зимата, така ги наричахме, по-точно — островите на големия студ. Историите за тях бяха вълнуващи. Понякога се случваше талтош да бъде понесен от морето и да се добере до островите на зимата, където си правеше сал и се връщаше у дома.

Някои талтоши навлизаха в морето в търсене на приключения. Плаваха с плитки лодки от дървесни дънери. Ако имаха късмета да не потънат, те се завръщаха у дома полумъртви от студ и никога вече не се отправяха към земята на зимата.

Всички знаеха, че там има зверове, покрити с козина, които са готови да те убият. Имахме хиляди легенди, песни и поверия за снеговете на зимата, за мечките в горите, за леда, който плава на големи късове в езерата.