Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 213

Тръгна нататък, покрай другите витрини. Видя още френски съкровища, дело на Жумо, Стейнър и други, чиито имена никога не би запомнила, както и стотици малки френски момиченца с кръгли, подобни на месечини лица, мънички червени устички и бадемовидни очи.

— О, колко сте невинни — прошепна тя.

Имаше и кукли с модерни роклички и шикозни шапки. Усети, че не беше сама.

През няколко стъклени витрини видя, че и Аш е в залата и я наблюдава — вероятно от известно време. Стъклото леко разкривяваше образа му. Тя почувства облекчение, когато той се раздвижи.

— Заповядай, вземи я — каза той.

— Много е крехка — прошепна тя.

— Това е кукла — отвърна Аш.

Роуан допря длан до главичката на куклата и почувства силна емоция. Обиците се удариха лекичко в порцелановата шия, косата бе мека и все пак твърде суха, виждаше се къде е залепена перуката.

О, какви прекрасни малки пръстчета, великолепни дантелени чорапи и копринени фусти — много стари, избелели, като че готови да се скъсат при допир.

Аш стоеше неподвижно и я гледаше. Лицето му бе спокойно, почти влудяващо красиво. Прошарената му коса бе пригладена до блясък, ръцете — събрани като за молитва пред устните му. Днес бе облечен с бял копринен костюм — много свободен, модерен, вероятно италиански. Ризата бе от черна коприна, а връзката — бяла. Приличаше на декоративен гангстер — висок, слаб, загадъчен мъж с огромни златни ланци и невероятно красиви черно-бели обувки с платки.

— Какви чувства събужда у теб тази кукла? — попита той невинно, сякаш наистина се интересуваше.

— В нея има някаква добродетел — прошепна Роуан, притеснена, че гласът й може да прозвучи по-силно от неговия. Подаде му куклата.

— Добродетел — повтори той. Обърна куклата и я погледна — с няколко бързи и отмерени движения намести кичурите и оправи диплите на роклята й. После я вдигна и нежно я целуна. Сетне я свали надолу и я погледна.

— Добродетел — повтори той и вдигна очи към Роуан. — Но какви чувства събужда?

— Тъга — каза тя и се извърна, като опря ръка на една витрина. В нея имаше германска кукла, която изглеждаше много по-натуралистично — седнала в малък дървен стол. MEIN LEIBLING, гласеше картичката. Тази далече не бе толкова декоративна и изкусно направена. Не беше кокетка и все пак бе лъчезарна, съвършена по свой собствен начин.

— Тъга? — попита той.

— Тъга по онази женственост, която съм изгубила или никога не съм притежавала. Не съжалявам за нея, но все пак изпитвам тъга, тъга по нещо, за което може би съм мечтала като дете. Не зная. — След това го погледна отново и добави: — Не мога да имам повече деца. А тези, които вече родих, са чудовища. И са погребани под едно дърво.

Той кимна, лицето му преливаше от съчувствие, не каза нито дума повече.

Тя искаше да му каже, че не е предполагала, че в царството на куклите се крие подобна красота, че са толкова интересни и различни една от друга, че притежават така открит и простичък чар.

И все пак в най-студеното кътче на сърцето си тя мислеше, че тяхната красота е тъжна и кой знае защо, неговата също.