Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 212

Тя страхуваше ли се от кукли?

Вратите се отвориха. Погледът й веднага попадна върху стъклените витрини с месингови дръжки — подът бе от същия чист и искрящ мрамор. Месингова табелка на стената оповестяваше простичко: „Частна колекция“.

Тя излезе от асансьора и остави вратата да се затвори зад нея. Озова се в огромна, ярко осветена стая.

Кукли. Накъдето и да погледнеше, виждаше само техните искрящи стъклени очи, безупречните им лица и устичките им — полуотворени в израз на искреност и нежно изумление.

Вдясно от нея, в огромна стъклена витрина, имаше висока близо метър кукла от неглазиран порцелан, с дълги плитки от мохер и изкусно скроена рокля от избеляла коприна. На малка картичка под нея пишеше, че това е френска красавица от 1888 година, направена от Казимир Брю — вероятно най-старият майстор на кукли в целия свят.

Куклата си беше впечатляваща, без значение дали я харесваш, или не. Сините й очи бяха наситени и изпълнени със светлина, имаха съвършена бадемовидна форма. Порцелановите ръце бяха бледорозови и така фино изработени, че сякаш бяха готови да се раздвижат. Но именно лицето, изражението му плени Роуан. Изящно изписаните вежди бяха съвсем леко различни и това придаваше движение на погледа — любопитен, невинен и някак многозначителен.

Тази кукла нямаше равна, без съмнение. И без значение дали някога бе искала да има кукли, Роуан изпита желание да докосне тази, да почувства кръглите румени бузи, дори да целуне леко разтворените червени устни, да докосне с пръст красиво оформените гърди, които така еротично издуваха тесния корсаж. Златистата коса бе потъмняла леко с времето. Малките кожени обувки изглеждаха стари и излющени. Но куклата като че ли нямаше възраст, беше неустоима — вечна радост. На Роуан й се прииска да отвори витрината и да прегърне малката красавица.

Представи си как ще я залюлее като бебе и ще й попее. Също като малко момиченце. Дребни сини мъниста висяха от съвършените й уши. На врата й имаше красива огърлица. Всъщност тази кукла изобщо не приличаше на дете, а на чувствена малка жена с необичайна свежест, вероятно опасна и умна кокетка.

Малка картичка обясняваше защо е толкова голяма, както и че носи оригиналните дрехи и че е първата кукла, закупена от Аш Темпълтън. За него не се споменаваше нищо повече, вероятно не беше нужно.

Първата кукла. А той й бе казал съвсем набързо, когато разказваше за музея, че я е видял на витрината на някакъв парижки магазин.

Нищо чудно, че веднага е привлякла погледа му и е завладяла сърцето му. Нищо чудно, че я е носил със себе си цял век; нищо чудно, че е основал огромната си компания просто за да й засвидетелства почитта си, да пресъздаде, както сам се изразяваше, „нейната грация и красота в нова форма“.

В нея нямаше нищо обикновено, тя криеше сладка мистерия. Изглеждаше някак объркана, озадачена, замислена — кукла, която има нещо наум.

„Да, всичко това е очевидно“, помисли си Роуан.