Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 211

— Да порасне голяма! — извикаха жените, а гласовете им заглъхваха дълго. — Да порасне голяма! Света Дево Милостива, помогни й да порасне голяма.

Мона се засмя! Точно така, Божа Майко, помогни на моето ходещо бебе!

Но тя продължаваше да пада между дърветата. Внезапно някой сграбчи и двете й ръце. Тя погледна в блещукащата зелена светлина и видя над себе си своето лице! Нейното собствено лице — бледо, със същите лунички и същите зелени очи, със същата вълниста червена коса. Нима тя самата посягаше да се спаси от падането? Та това бе нейната усмивка!

— Не, мамо, това съм аз. — Ръцете пак стиснаха нейните. — Виж ме. Това съм аз — Мориган.

Мона бавно отвори очи. Опита да си поеме дъх въпреки тежестта, която чувстваше. Опита да вдигне глава, да посегне към красивата червена коса, да достигне лицето, да го хване и да го… целуне.

Двайсет и четири

Когато се събуди, навън валеше сняг. Бяха й дали дълга памучна нощница — доста плътна, но подходяща за нюйоркските зими. Спалнята бе чисто бяла и тиха. Майкъл спеше, отпуснал глава на възглавницата.

Аш работеше в офиса си долу, или поне така й беше казал, че ще направи. Може и да беше приключил с ангажиментите и да бе отишъл да си легне.

Не долавяше никакъв шум в тази мраморна стая, в тихото снежно небе над Ню Йорк. Стоеше до прозореца, гледаше сивотата и снежинките, които се появяваха съвсем мънички, но ясно различими, за да се натрупат на пухкави малки преспи по покривите наоколо и по перваза на прозореца.

Беше спала шест часа. Достатъчно.

Облече се възможно най-тихо — сложи семпла черна рокля, още една от новите и скъпи придобивки, избирани от друга жена. Роклята бе по-екстравагантна от всичко, което сама би си купила. Сложи и перлите. Обувките бяха с дантелен кант и фатално високи. Черни чорапи. Лек грим.

После тръгна из тихите коридори. Натисна бутона, върху който бе изписана буквата „М“ — бяха й казали, че така ще може да види куклите.

Куклите. Какво знаеше за тях? Като дете бе тайно влюбена в тях, любов, която се срамуваше да признае пред Ели и Греъм, дори пред приятелите си. За Коледа си бе пожелавала комплект за химични опити, нова тенис ракета или нова стереоуредба за стаята си.

Вятърът виеше в асансьорната шахта като в комин. Звукът й хареса.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха кабина с дървена ламперия и орнаментирани огледала, която тя смътно си спомняше от сутринта, когато пристигнаха. Бяха потеглили преди зазоряване и пристигнаха преди зазоряване. Шестте часа сън се бяха разтворили в нищото. За тялото й сега беше вечер и тя го усещаше готово за нощта.

Спусна се надолу, заслушана във воя на вятъра. Беше призрачно — дали и на Аш му харесваше?

Сигурно в съвсем ранното си детство бе имала кукли, които не си спомняше. Нима не купуваха кукли на всички момиченца? Вероятно не. Вероятно нейната втора майка е знаела за вещерските кукли в сандъка на тавана, направени от истински кости и истинска коса. Може би е знаела, че има по една кукла за всяка вещица Мейфеър. Може би мисълта за тях я е карала да потръпва. Пък и има хора, които изпитват страх от кукли, независимо от религиозните им вярвания, минало или вкусове.