Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 210

Тя стисна ръката на Мери Джейн, която седеше до нея, гледаше я и попиваше потта от челото й с нещо меко и бяло, по-меко от носна кърпа.

— Да, скъпа, тук съм. То става все по-голямо, Мона. То не е просто… не е…

— То ще се роди — прошепна Мона. — То е мое. Ще се роди, но ако умра, ще трябва да направиш нещо за мен. Ти и Мориган.

— Какво!

— Ще ми направиш смъртен одър от цветя.

— Какво?

— Тихо, говоря за нещо наистина важно.

— Мери Джейн! — изрева бабата от долния етаж. — Ела долу и помогни на Бенджи да ме занесе до тавана, момиче!

— Ще направиш сал, пълен с цветя — каза Мона. — С глициния, рози и всичко, което расте навън, блатни ириси…

— Добре, добре и после какво?

— Ами ще го направиш съвсем крехък, много крехък, за да може, докато се нося на него, той да се разпадне от течението и аз да потъна във водата… като Офелия!

— Да, добре, както кажеш! Мона, много съм изплашена. Много.

— Тогава бъди вещица, тук няма кой да възрази, нали така?

Нещо се спука! Сякаш вътре в нея се отвори дупка. Господи, нима започваше да умира?

Не, мамо, аз идвам. Моля те, бъди готова да поемеш ръката ми. Имам нужда от теб.

Мери Джейн се свлече на колене, ръцете й полетяха към лицето.

— Господи боже!

— Помогни й, Мери Джейн! Помогни й! — запищя Мона.

Мери Джейн стисна здраво очи и сложи ръце върху издутия корем на Мона. Болката беше ослепяваща. Опита се да види светлината по мрежата, да види стиснатите очи на Мери Джейн, да почувства ръцете й, да чуе шепота й. Но не можеше. Потъваше. Потъваше сред блатните дървета, протегнала ръце, за да се хване за клоните им.

— Бабо, ела да ми помогнеш! — извика Мери Джейн. И тогава се чу бързото топуркане на старицата!

— Бенджи, махай се оттук — викна тя. — Слизай долу, вън, махай се.

Мона потъваше все по-надълбоко, болката я стягаше все по-безмилостно. Господи, нищо чудно, че жените се страхуваха от раждането! Не беше шега работа. Направо си беше ужасно. Боже, помогни ми!

— Господи, Мери Джейн! — извика бабата. — Та това бебе ходи!

— Бабо, помогни ми, хвани я за ръката. Знаеш ли какво представлява тя?

— Това е ходещо бебе. Чувала съм за тях, но никога не съм виждала такова. Господи! Когато бях малка, тук в блатата се е родило ходещо дете, от Ида Бел Мейфеър. Казват, че станало по-високо от майка си и проходило веднага. Дядо Тобиас дошъл и го съсякъл с брадва пред очите на майка му, която пищяла на леглото! Нима не си чувала за ходещи бебета? В Санто Доминго са ги изгаряли!

— Не, не и това бебе! — зави отчаяно Мона. Тя блуждаеше в тъмното и се опитваше да отвори очи. Господи, каква болка. Изведнъж малка хлъзгава ръчица хвана нейната.

— О, Богородице Милостива — възкликна бабата, а Мери Джейн занарежда същата молитва, само с един стих по-назад, като на канон: — Най-благословена сред жените…

— Виж ме, мамо! — чу Мона шепот до ухото си. — Виж ме! Мамо, имам нужда от теб, помогни ми, помогни ми да порасна голяма, голяма, голяма.