Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 20

— Постоянно се притеснявам за него — каза тя.

Роуан никога не я поглеждаше.

Какво можеше да й каже сега? Че предната нощ е сънувала ужасен сън за Юри, който не може да си спомни.

— Разбира се, той е възрастен мъж — каза тя. — Минава трийсетте и знае да се грижи за себе си, но мисълта, че някой в Таламаска може да го нарани…

Не, стига!

Може би не биваше да го прави. Не биваше да говори постоянно на човек, който не може или не иска да отговори.

Но Мона можеше да се закълне, че Роуан не дава признаци, че усеща присъствието й. Ако, разбира се, това, че не показваше раздразнение, не беше някакъв признак.

Мона не усещаше неодобрение от нейна страна.

Очите й вечно бродеха по лицето на Роуан. То винаги имаше сериозно изражение. Сигурно разсъждаваше. Та тя изглеждаше двайсет милиона пъти по-добре, отколкото когато бе в кома. И дори бе закопчала нощницата си. Майкъл се кълнеше, че не го е направил той. Беше закопчала цели три копчета. Вчера беше само едно.

Но Мона знаеше, че отчаянието може така да превземе съзнанието на човек, че опитът да прочете мислите му е равносилен на опита да четеш през гъст дим. Дали отчаянието бе завладяло Роуан?

Мери Джейн Мейфеър бе дошла миналата седмица едно откачено провинциално момиче от Фонтевро. Скитница, авантюристка, пророчица, гений. Отчасти възрастна дама, отчасти любвеобилно момиче на преклонната възраст деветнайсет и половина. Страховита, могъща вещица, както сама описваше себе си.

— Роуан е съвсем добре — обяви Мери Джейн, след като се взира примижала известно време в нея. После свали каубойската шапка от главата си и я килна на врата си. — Аха, съвсем си е наред. Просто си почива, но е напълно наясно какво се случва около нея.

— Коя е тази откачалка? — бе попитала Мона, въпреки че изпита голямо състрадание към това дете, нищо, че то бе цели шест години по-голямо от самата нея. Защото беше едно истинско диваче, издокарано с дънкова пола от „Уол-Март“, която стигаше едва до средата на бедрата й, и евтина бяла блузка, твърде впита в колосалните й гърди и дори лишена от едно критично копче.

Разбира се, Мона знаеше коя е Мери Джейн. Мери Джейн Мейфеър на практика живееше в руините на плантацията Фонтевро. Това бе легендарната територия на бракониерите, които убиваха красиви чапли с бели шии само заради месото им, и на алигаторите, които могат да обърнат лодката ти и да изядат детето ти. Но бе територия и на откачените Мейфеър, които никога не се бяха преселили в Ню Орлиънс и не бяха изкачвали дървените стъпала на прочутата крепост на Мейфеър от Фонтевро в града — къщата на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.

Мона изгаряше от желание да види Фонтевро — с шест паднали и шест здрави колони, макар че първият етаж бе потънал под три стъпки вода. Да видиш легендарната Мери Джейн беше следващото най-вълнуващо нещо, братовчедката наскоро се бе завърнала от „далече“, завързала бе лодката си за централната колона и бе прецапала през басейна, пълен със застояла вода, за да се качи на пикапа, с който отиваше в града за провизии.

Всички говореха за Мери Джейн Мейфеър. И защото Мона вече бе наследница, единствената свързана със завещанието, готова да обръща внимание на хората и да разговаря с тях, те смятаха, че за нея би било интересно да поговори за младата си братовчедка от провинцията, която е толкова „умна“, притежава „сили“ и броди също като нея самата.