Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 18

Докосваше единствено Майкъл и като че само него разпознаваше, макар че често това леко докосване минаваше без никаква промяна в отсъстващото й изражение, дори без движение на сивите й очи.

Косата й отново се бе сгъстила. Дори леко бе изсветляла от слънцето. Докато беше в кома, косата й бе добила цвета на плавей, какъвто можеш да видиш по тинестите брегове на реките. Сега изглеждаше съживена, макар че ако Мона добре си спомняше, косата по принцип е мъртва, нали така? Мъртва до момента, в който не започнеш да я решеш, къдриш и въобще да й правиш разни манипулации.

Всяка сутрин Роуан ставаше сама. Слизаше бавно по стълбите, като се държеше за лявото перило и се подпираше с бастун, който местеше уверено на всяко стъпало. Като че не я интересуваше дали Майкъл ще й помогне. Ако Мона я хванеше за ръката, дори не забелязваше.

От време на време спираше пред тоалетката, преди да слезе долу, и си слагаше малко червило.

Мона винаги забелязваше това. Понякога дори чакаше Роуан в коридора, за да я види как го прави. Това беше важно.

Майкъл също го забелязваше. Роуан носеше нощници и пеньоари, в зависимост от времето. Леля Беа постоянно й купуваше нови, а Майкъл ги переше, защото Роуан обличаше нови дрехи само ако са изпрани, или поне той така си спомняше. После ги слагаше на леглото й.

„Не, това не беше кататоничен ступор“, мислеше си Мона. И лекарите казаха, че не могат да обяснят какво й е точно. Веднъж един от тях — един идиот според Майкъл, забил игла в ръката й и Роуан тихо я отдръпнала и я покрила с другата. Майкъл направо побеснял, но Роуан не погледнала към лекаря и не казала нито дума.

— Ще ми се и аз да бях там — каза Мона.

Тя, разбира се, знаеше, че той казва истината. Дай им на лекарите да си фантазират и да забиват игли в ръцете на хората. Може би когато се връщат в болницата, забиват игли във вуду куклата на Роуан, като за акупунктура. Никак нямаше да е изненадана.

Какво ли чувстваше Роуан? Какво помнеше? Никой вече не беше сигурен. Разчитаха само на уверенията на Майкъл, че се е събудила от комата в пълно съзнание, че е говорила с него с часове, че е знаела какво се е случило, че е чувала и разбирала всичко. Нещо ужасно станало в деня на събуждането й — появил се още един талтош. И двамата били погребани под дъба.

— Не биваше да й позволявам да го прави — каза Майкъл на Мона поне стотици пъти. — Миризмата, която идваше от дупката, гледката на останките му… Трябваше сам да се погрижа за всичко.

Мона често го разпитваше за подробности — как е изглеждал другият талтош, кой го е занесъл долу и въобще всичко за Роуан.

— Измих калта от ръцете й — бе казал Майкъл на Аарън и Мона. — А тя продължаваше да ги гледа. Предположих, че един лекар не иска да вижда ръцете си мръсни. Помислете само колко често един хирург си мие ръцете. Тя ме попита как съм, искаше да… — И тук той се задави и двата пъти, когато разказваше тази история. — Искаше да ми провери пулса. Притесняваше се за мен.

На Мона й се щеше да види какво точно бяха погребали! Искаше й се Роуан да поговори с нея!