Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 21

На деветнайсет и половина. Преди да я види с очите си, Мона не бе смятала, че някой на деветнайсет години все още може да минава за тийнейджър.

Мери Джейн беше най-интересната находка, изскочила при генетичното проучване на цялото семейство Мейфеър. Нямаше начин да не се случи и това — да бъде открит подобен индивид с атавистични признаци като Мери Джейн. Мона се чудеше какво ли още ще изпълзи от блатата.

Като си представеше как само старата плантация в стил Гръцко възраждане постепенно потъва в плевели, как гипсовите украси падат с плясък в мътните води, а рибите плуват между балюстрадите на стълбището.

— Ами ако къщата падне на главата й? — беше се поинтересувала Беа. — Ами че тя цялата е във вода. Момичето не може да остане там. Трябва да я доведем в Ню Орлиънс.

— Това е блато, Беа — бе казала Силия. — Блато, не забравяй. Не е езеро или пък Гълфстрийм. Пък и ако това дете няма достатъчно ум да се махне оттам и да заведе старицата на по-сигурно място…

Старицата.

Мона добре си спомняше този разговор, провел се миналия уикенд, когато Мери Джейн връхлетя на пожар сред малката тълпа, заобиколила Роуан.

— Амчи аз ви зная всичките — бе обявила Мери Джейн. Думите й се отнасяха и за Майкъл, който стоеше до стола на Роуан, сякаш позираше за елегантен семеен портрет. Как само я бе погледнал той тогава.

— Идвала съм няколко пъти и съм ви виждала — добави Мери Джейн. — Аха, тъй е. Идвах в деня на сватбата. Нали се сещаш, когато се ожени за нея? — Тя посочи Майкъл, после Роуан. — Стоях ей там, от другата страна на улицата, и ви гледах партито.

Произнасяше изреченията винаги с въпросителна интонация, въпреки че не бяха въпроси. Сякаш очакваше кимване или пък знак за потвърждение.

— Трябваше да влезеш вътре — каза Майкъл любезно, като попиваше всяка сричка, излитаща от устата й. Проблемът му бе, че имаше слабост към момичета, току-що навлезли в зрелостта. Неговият сблъсък с Мона съвсем не бе някакво залитане или пък продукт на вещерство. А Мери Джейн Мейфеър беше същата вкусна блатна патица, каквато бе и Мона. Въпреки че връзваше светлорусата си коса на плитка чак на темето си и носеше мръсни кожени обувки с връзки като малко дете, а кожата й с цвят на маслина, вероятно почерняла от слънцето, караше момичето да прилича на кафяво жребче с бяла грива.

— Какво показаха тестовете за теб? — попита я Мона. — Нали затова си дошла? Да те изследват?

— Ами не знам — отвърна геният, мощната блатна вещица. — Всичко е толкова заплетено, че се чудя как се оправят. Първо ме наричаха Флорънс Мейфеър, а после Дъки Мейфеър, и накрая им казах: „Вижте какво, аз съм Мери Джейн Мейфеър, амчи гледайте кой стои пред вас, де“.

— Е, това не е било много любезно — промърмори Силия.