Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 194

Не можеше да види тъмните им лица; не можеше да различи дори очертанията на главите им. Беше паднал много дълбоко, вероятно на десетина метра.

— Престанете, не можете да ни държите тук, не можете! — изрева той и вдигна умолително ръце към тях. Но фигурите отстъпиха от осветения отвор и той с ужас чу познат звук — пантите изскърцаха и вратите се затвориха.

— Томи, Томи, къде си? — извика той отчаяно. Ехото го изплаши. И то бе заключено с него. Нямаше къде да излети, освен да се върне обратно към него, към ушите му. Той посегна и докосна пода, докосна изпотрошените отломки и внезапно напипа нещо топло и влажно!

— Томи! — извика той с облекчение. Опипа устните му, носа, очите. — Томи!

И после, за част от секундата, която обаче му се стори дълга като целия му живот, той осъзна всичко. Томи беше мъртъв. Беше умрял при падането. А на тях изобщо не им пукаше. Нямаше да се върнат и за него, никога. Ако изобщо имаха намерение да се съобразяват със закона, нямаше да ги хвърлят от такава височина. И ето че Томи бе мъртъв. А той бе сам в мрака, до мъртвия си приятел, притиснат до тялото му и до другите неща — до костите.

— Но не можете да направите това, не можете да извършите подобно нещо! — Гласът му се извиси в писък. — Пуснете ме! Пуснете ме! — Ехото се върна, писъците се издигаха и после го връхлитаха. — Пуснете ме! — Думите вече не се различаваха. Виковете му ставаха все по-тихи и изпълнени с агония. А ужасният им звук му донасяше някакво странно успокоение. И той знаеше, че това ще е последната утеха, която някога ще получи.

Накрая легна до Томи и хвана ръката му. Може пък да не беше мъртъв. Може би щеше да се събуди и двамата щяха да изследват заедно това място. Вероятно от тях се очакваше да направят точно това. Сигурно имаше път навън и останалите очакваха от него да го открие; сигурно искаха да мине през долината на смъртта, за да намери изход, но не искаха да го убиват. Та те бяха негови братя и сестри от ордена. Не, Елвера, милата Елвера, Харберсън и Енцо, и онзи стар злобен Клермон, те не бяха способни на подобно нещо!

Най-накрая се обърна и се надигна на колене. Когато опита да се изправи, левият му глезен се изкриви болезнено.

— Е, поне мога да пълзя, мамка му! — прошепна. — Мога да пълзя! — извика отново. И запълзя. Разбутваше костите пред себе си, заедно с мръсотията — някакви начупени скали или кости, кой знае. Не мисли за това. Не мисли и за плъхове. Не мисли!

Главата му внезапно се удари в нещо, в стена.

За шейсет секунди беше обиколил всички стени. Помещението беше съвсем малко — просто шахта.

О, добре, сега нямаше да мисли за излизане. Поне докато не се почувства по-добре и не стане на крака. Тогава ще потърси някой отвор, нещо като прозорец може би. Все пак тук имаше въздух, свеж въздух.

Просто си почини малко, помисли си той и се сгуши отново до Томи. Притисна чело в ръкава му и се опита да измисли какво да прави. Беше немислимо да умре тук, та той бе млад, как ще умре така, захвърлен в тъмница от някакви откачени старци… невъзможно. Да, почини си, подготви се за следващия си ход. Почини си…