Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 193

— Нима мислите, че можете да ме затворите тук против волята ми? — попита Томи. — Аз съм британски гражданин.

— Вие убихте Аарън Лайтнър — обяви Харберсън.

— Убихте и други хора, и то от името на ордена — обади се Енцо. Брат му стоеше до него и повтори думите му като влудяващо ехо.

— Вие ни очернихте в очите на хората — каза Холингшед. — Извършихте неимоверно зло от наше име!

— Не признавам нищо — отвърна Томи.

— Нямаме нужда от признанието ви — каза Елвера.

— Нямаме нужда от нищо — добави Енцо.

— Аарън умря, вярвайки във вашите лъжи! — извика Холингшед.

— По дяволите, няма да търпя това! — изрева Томи.

Но Марклин не можеше да се принуди да бъде възмутен и оскърбен, че го държаха като затворник и го принуждаваха да върви към вратата.

— Чакайте, моля ви, недейте. Чакайте — замоли се той. — Стюарт самоуби ли се? Какво се случи с него? Ако той беше тук, щеше да ни оправдае. Нали не мислите, че човек на неговите години…

— Запази лъжите си за Господ — прошепна Елвера. — Цяла нощ преглеждахме доказателствата. Говорихме и с вашата белокоса богиня. Освободи душата си чрез истината, ако искаш, но не ни пробутвай повече лъжите си.

Всички се притиснаха още по-плътно към тях. Принуждаваха ги да се приближат към помещението, или пък тъмницата. Марклин не знаеше.

— Спрете! — извика той внезапно. — Спрете, за бога! Спрете! Има неща за Теса, които не знаете, които просто не разбирате.

— Не им се подмазвай, идиот такъв! — изръмжа Томи. — Нима мислиш, че баща ми няма да задава въпроси? Аз не съм проклет сирак! Имам огромно семейство. Нима мислиш, че…

Някаква силна ръка сграбчи Марклин за кръста. Друга го стисна за врата. Вратите се отвориха навътре. С крайчеца на окото си Марклин видя, че Томи се бори и се опитва да изрита мъжете зад него.

Откъм отворените врати лъхна леден повей. Чернота. Не могат да ме затворят в мрака. Не могат!

И той най-сетне запищя. Не издържа повече. Писъкът му започна, преди да го блъснат напред, преди да се препъне в прага, преди да осъзнае, че полита надолу в тъмата, към нищото, и че Томи пада с него, проклинайки ги, заплашвайки. Писъкът му отекна твърде силно в каменните стени.

Удари се в твърда земя. Мракът бе навсякъде — и отвън, и в него самия. След това дойде и ужасяващата болка в цялото тяло. Той лежеше сред твърди неща с режещи ръбове. Господи боже! Седна и започна да опипва предметите, които се трошаха под пръстите му и издаваха гадна пепелива миризма.

Присви очи към единствената светлина, която струеше от една пролука горе. Загледа се и с ужас установи, че тя идва от вратата, през която бе паднал. На фона на светлината се очертаваха черните силуети на хора.

— Не, не можете да направите това! — изпищя той и задрапа напред в тъмното. А после, без да има къде да се опре, някак се изправи на крака.