Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 192

Само Томи не се взираше в него. Той се взираше към отсрещната страна на масата, а когато Марклин погледна натам, за да види какво го изпълва с толкова очевиден ужас, видя Юри Стефано, облечен като за погребение. Стоеше само на няколко метра от тях.

Юри! Юри бе тук, бе стоял тук през цялото време! Той ли бе убил Стюарт? Защо, за бога, Стюарт не е успял да го заблуди? Целта на цялото това подслушване и подмяната на факсовете бе само една — Юри никога, никога да не се свърже с метрополията отново. А този идиот Ланцинг бе позволил на циганина да избяга от долината.

— Не — каза Елвера, — куршумът го е улучил. Но не смъртоносно. И ето, той се върна у дома.

— Вие сте били съучастниците на Гордън — каза Холингшед с отвращение. — Вие двамата. И само вие изчезнахте.

— Неговите съучастници — обади се Юри от другата страна на масата. — Неговите любимци, неговите гении.

— Не! — извика Марклин. — Не е вярно! Кой ни обвинява в това?

— Стюарт ви обвини — каза Харберсън. — Документите, пръснати из кулата му, ви обвиняват, дневникът му ви обвинява, поезията му ви обвинява, Теса ви обвинява.

Теса!

— Как сте посмели да влезете в дома му?! — избуча Томи, почервенял от гняв.

— Не сте намерили Теса, не ви вярвам! — изпищя Марклин. — Къде е тя? Всичко това заради нея ли е? — И после, осъзнал ужасната си грешка, той най-после проумя в цялост това, което вече знаеше. О, защо не бе послушал инстинкта си! Той му казваше да си тръгне, а сега безспорно му шепнеше, че вече е късно.

— Аз съм британски поданик — тихичко промърмори Томи. — Не мога да бъда задържан тук от никакъв импровизиран съд.

Тълпата веднага се раздвижи и се приближи към тях, изтика ги леко към другия край на масата. Някой хвана Марклин за раменете — беше онзи отвратителен Холингшед. Томи започна да протестира отново: „Пуснете ме!“, но вече бе късно. Тълпата ги повлече надолу по коридора, мекият тропот на крака по лъснатия под отекваше под дървените арки. Тази сган ги бе пленила, нямаше как да се измъкнат.

Вратите на стария асансьор се отвориха със силно изскърцване на метала и Марклин бе набутан вътре. Веднага се извъртя, но клаустрофобията го сграбчи така, че той отново изпищя.

Вратите обаче вече се затваряха. Двамата с Томи се притискаха един към друг, заобиколени от Харберсън, Енцо, Елвера, някакъв тъмнокос мъж, Холингшед и още няколко силни мъже.

Асансьорът потракваше и бучеше по пътя си надолу. Към подземията.

— Какво ще правите с нас? — попита Марклин внезапно.

— Настоявам да ни отведете отново на горния етаж — каза Томи надменно. — Настоявам да ни пуснете незабавно.

— Има престъпления, които смятаме за крайно отвратителни — каза тихо Елвера. Сега, слава богу, бе приковала поглед в Томи. — Има неща, които ние, като орден, не можем да простим или забравим.

— И какво означава това, бих искал да знам?! — настоя Томи.

Тежкият стар асансьор спря с поклащане. Излязоха в коридора. Ръцете отново сграбчиха Марклин.

Водеха ги по някакъв непознат пък към подземията, коридорът бе укрепен с груби дървени греди, като на минна шахта. Миришеше на пръст. Сега останалите вървяха или до тях, или зад тях. Отпред, в края на коридора, имаше две врати — големи дървени врати, вдадени под ниска арка и залостени с резе.