Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 196

Той изпусна запалката и ръцете му сами полетяха към главата. Очите му се затвориха, а устата се раззина в неспирен, оглушителен писък. Писъкът се изливаше от него в мрака и отнасяше ужаса и страха му към небесата. С цялата си душа той вярваше, че всичко ще е наред, че всичко ще е наред, ако някак спре да крещи, но викът се изливаше от него все по-оглушителен, вечен и безспирен.

Двайсет и две

Човек рядко се чувства в пълна изолация на борда на самолет. Дори на този — така луксозно тапициран, с дълбоки кресла и голяма маса — пак усещаш, че си на самолет. Знаеш, че си на почти дванайсет хиляди метра над Атлантика и чувстваш леките пропадания, докато машината язди ветровете, както огромен кораб язди вълните.

Седяха в трите кресла около масата. В трите върха на невидим равностранен триъгълник. Едното кресло бе специално изработено за Аш, това бе очевидно. Той вече бе застанал до него, когато ги покани да заемат другите две.

Другите кресла, до осеяните с илюминатори стени на кабината, бяха празни. Стърчаха като големи ръце в кожени ръкавици, готови да те сграбчат здраво и плътно. Едното от тях беше по-голямо от останалите. Беше за Аш, със сигурност.

Всичко беше в карамелено и златисто. Всичко беше модерно и почти съвършено. Младата американка, която сервира напитките, също беше съвършена. Музиката, която пуснаха за кратко — Вивалди — също беше съвършена.

Самюъл, удивителният дребосък, спеше в задното отделение, свит на леглото, прегърнал здраво бутилката, която бе взел от апартамента в „Белгрейвия“. Постоянно искаше някакъв булдог, който слугите на Аш нямаше как да му доставят.

— Аш, нали каза, че ще получа каквото пожелая? Чух те да им нареждаш. Е, искам булдог! Искам булдог веднага.

Роуан се бе отпуснала в креслото, сложила ръце на подлакътниците.

Не знаеше колко време е минало, откакто е заспала. Беше се унесла по някое време. Сега изглеждаше изненадващо наелектризирана, взираше се в двамата мъже срещу нея — в Майкъл, който допушваше остатъка от цигарата си, като го държеше с два пръста, а малкото огънче вече се обръщаше навътре.

А Аш, облечен в едно от своите дълги, красиво скроени сака с навити небрежно ръкави, бяла риза, украсена със златни копчета за ръкавели с диаманти, които приличаха на опали, макар че тя не беше голям експерт по скъпоценните и полускъпоценни камъни. Опали. Очите му също имаха опалесцентен блясък. Панталоните му бяха широки, като на пижама, но също последна дума на модата. Той бе вдигнал невъзпитано крак на края на коженото си кресло. На дясната му китка блестеше тънка златна гривна — просто фина верижка, която блещукаше и му придаваше адски секси вид, но защо, тя не можеше да каже.

Той вдигна ръка, прокара я през тъмната си коса, като докосна с кутре белия кичур, сякаш не искаше да го забравя, не искаше да го пренебрегва. Сякаш държеше да го смеси с тъмните вълни. Това леко движение накара лицето му да оживее отново, както и начинът, по който оглеждаше кабината и най-накрая спря поглед на нея.