Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 163

— Да, може би ще го направя. Не му разчитам много, но пък разбирам нейния почерк. Тук има и нейни неща.

— Да, прочети ги. Ако ще ми помагаш, трябва да ги прочетеш. А долу в библиотеката е досието на вещиците Мейфеър. Каза, че си го чела — наистина ли?

— Да ти кажа, не съм съвсем сигурна.

Мона се обърна настрани и затвори очи. А ти, Мориган, трябва да се върнеш много, много назад, не при онези глупости за нашественици и римски войници, а още по-назад и да ми кажеш как е започнало всичко. Кой е бил онзи тъмнокосият, когото всички са обичали?

— Лека нощ, Мери Джейн.

— Виж, преди да се отнесеш, скъпа, кажи ми кой ти е най-близкият от роднините?

Мона се засмя. Почти забрави въпроса, но после се събуди със сепване.

— О! Ти, Мери Джейн.

— Не Роуан или Майкъл?

— Абсолютно не. Сега дори трябва да ги възприемаме като врагове. Само че ще се наложи да питам Роуан за някои неща, да узная това-онова, но тя не бива да разбира какво се случва с мен. Трябва да измисля някакъв повод за въпросите си. Колкото до Джифорд и Алисия — те са мъртви. Древната Евелин е много болна, а Райън е твърде глупав. Джен и Шелби пък са твърде невинни. Пиърс и Кланси са просто безнадеждни, защо да съсипваме нормалния им живот? Някога пукало ли ти е за порядките на нормалния живот?

— Никога.

— Предполагам, че вече разчитам на теб, Мери Джейн. Чао, засега.

— Значи не искаш да се обадя на Роуан и Майкъл в Лондон, за да им поискам съвет.

— За бога, не! — Бяха се формирали шест кръга — танцът бе започнал. Тя не искаше да го изтърве. — Не бива да правиш това, Мери Джейн. В никакъв случай. Обещай, че няма да го направиш. Освен това, сега в Лондон е нощ, а ние не знаем какво вършат в момента, не е ли така? Господ да им помага! Господ да помага на Юри!

Мона вече се унасяше. Офелия с цветя в косите, носи се бавно по течението. Клоните на дърветата се надвесват да докоснат лицето й, да докоснат водата. Не, тя танцуваше в кръга, а мъжът с черната коса стоеше в средата и се опитваше да им каже нещо, но всички се смееха ли, смееха. Обичаха го, но знаеха, че той все се тревожи…

— Ами, аз се притеснявам за теб, Мона. Трябва да ти кажа…

Гласът на Мери Джейн идваше много отдалече. Цветя, букети цветя. Това обяснява всичко — защо все сънувах градини, защо рисувам градини с цветни моливи. Защо винаги рисуваш градини, Мона, питаше ме сестра Луиз. Обичам градини, а градината на Първа улица бе така съсипана, преди да я изчистят и променят. Сега е подрязана, поддържана, но пази най-страшните тайни.

Не, мамо, не…

Не, цветята, кръговете, ти говориш! Този сън май ще е също толкова хубав като предишния.

— Мона?

— Остави ме, Мери Джейн.

Мона една я чуваше, освен това нямаше значение какво казва.

А това беше добре, защото преди Мона и Мориган да започнат да пеят, от устата на Мери Джейн излязоха следните думи:

— … знаеш ли, Мона Мейфеър, не искам да ти казвам това, но бебето започна да расте, откакто ти отиде да спиш до онова дърво!