Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 161

Мона отново се обърна по гръб. За миг не осъзнаваше къде е. Стаята на Роуан. Виждаха се мънички призми в кристалните висулки на полилея, който бе окачен тук от Мери Бет. Беше донесен от Франция, дали не го бе закачил Жулиен? Жулиен, къде си? Жулиен, защо позволи да ми се случи това?

Но призраците не отговориха, може би защото не искаха, може би защото си имаха причина да мълчат.

— А, ето я тази непълна генеалогия.

— Намери ли я?

— Да, и оригинала, и копието. Всичко тук е в два екземпляра. Оригинал и копие. На малки пакетчета. Подчертано е името на Майкъл Къри и цялата история за Жулиен, дето спал с някакво ирландско момиче, което родило бебе в сиропиталището на Света Маргарет и станало монахиня — сестра Бриджит Мери. И за момичето от сиропиталището, което се омъжило за пожарникар на име Къри, и имали син, а той пък — Майкъл, или нещо такова! Точно така.

Мона се смееше ли, смееше.

— Чичо Жулиен е същински лъв — рече тя. — Нали знаеш какво правят лъвовете, когато навлязат в нов прайд? Убиват всички малки, за да могат женските да се разгонят отново и после им правят много лъвчета. Това е запазване на гените. Чичо Жулиен бе наясно с това. Той просто е подобрявал популацията.

— Да, от това, което чух, той е бил доста придирчив по отношение на това кой е трябвало да оцелее. Баба ми каза, че е застрелял нашия прапрапрапрадядо.

— Не съм сигурна дали това е точният брой на „пра“-тата. Какво друго пише в тия хартии?

— Ами, сладурано, да ти кажа истината, нищо нямаше да разбера, ако някой не го бе подчертал. Тук има сума ти неща. Знаеш ли на какво прилича? Прилича на драсканиците на наркоман, който се мисли за много умен, а на следващия ден вижда, че е сътворил само някакви назъбени линии, нали се сещаш? Като на електроенцефалограма.

— Само не казвай, че си била и медицинска сестра.

— Да, за малко, но беше в онази откачена комуна, където ни караха да си правим клизма всеки ден, за да се очистим от мръсотиите.

Мона отново започна да се смее, сладко, сънливо.

— Не мисля, че дори комуна на Дванайсетте апостола би ме накарала да направя това.

Този полилей бе дяволски красив. Направо бе необяснимо как е могла да живее толкова дълго, без да лежи на пода и да гледа това прекрасно нещо. Песента продължаваше да звучи и, чудо на чудесата, този път се изпълняваше от някакъв инструмент — вероятно арфа и всяка нота се сливаше със следващата. Мона почти не усещаше пода под себе си, когато се концентрираше върху музиката и светлината отгоре й.

— Не си стояла много в тази комуна, нали? — попита тя сънливо. — Звучи ужасно.

— Разбира се, че не съм. Накарах и мама да напусне. Казах й или да тръгне с мен, или аз ще се махна сама. Тогава бях на дванайсет и тя не можеше да ме пусне сама. Виж, пак Майкъл Къри. Името му е заградено в кръгче.

— Лашър ли го е направил, или Райън?

— Знам ли, това е копие и не мога да разбера. Не, сега виждам, кръгчето е направено на копието. Трябва да е бил Райън, а тук пише нещо като „маег“. Е, вероятно значи „маг“.

— Точно така — отвърна Мона. — Това е на староанглийски. От време на време проверявам всички сходни думи на „вещици“ и „магьосници“.