Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 137

— Докосни това бебе, докосни го, не се притеснявай. Кажи ми какво чувстваш.

Мери Джейн обърна поглед към корема й, много бавно посегна, сякаш да я докосне, но после рязко дръпна ръка. Стана от стола и се отдалечи от Мона. Изглеждаше угрижена.

— Не мисля, че трябва да го правим. Нека не правим магии на бебето. И двете сме млади вещици — каза тя. — Знаеш го. Ами ако… ако му направим нещо?

Мона въздъхна. Внезапно вече не й се говореше за това; страхът бе много силен и болезнен, беше й достатъчно.

Единственият човек на света, който можеше да отговори на въпросите й, беше Роуан. Щеше да я попита все някога, защото сега вече усещаше детето, а това бе напълно невъзможно — да усещаш движенията на бебе, което е още на шест, дори на десет или дванайсет седмици.

— Мери Джейн, искам да остана сама — каза тя. — Не се обиждай, но просто все се безпокоя за бебето. Това е истината.

— Много мило, че ми обясняваш. Върви. Аз ще се кача горе, ако може. Райън остави куфара ми в стаята на леля Вив, знаеш ли? Ще бъда там.

— Можеш да използваш компютъра ми, ако искаш — каза Мона. Обърна гръб на Мери Джейн и се загледа отново в градината. — Той е в библиотеката, има много отворени програми. Зарежда направо „Уърдстар“, но можеш да влезеш в „Уиндоус“ или „Лотус“ съвсем лесно.

— Да, знам как, спокойно. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.

— Добре. Аз… — Тя се обърна. — Наистина е хубаво, че дойде, Мери Джейн. Не се знае кога ще се върнат Роуан и Майкъл.

Ами ако никога не се върнат? Страхът й нарасна. Глупости. Ще се върнат. Но, разбира се, те сигурно ще се срещнат с хора, които могат да ги наранят…

— Не се тревожи, скъпа — каза Мери Джейн.

— Да — каза Мона отново и отвори вратата.

Тръгна по плочките към задната част на градината. Все още бе рано и слънцето бе високо, озаряваше моравата под дъба. Щеше да е така до късно през деня. По това време в задната градина беше най-хубаво.

Тя тръгна по тревата. Към мястото, където бяха погребани. Майкъл бе насипал още пръст и сега там растеше нова, по-нежна трева.

Мона коленичи и посегна към земята, без да се замисли за красивата си бяла риза. Имаше много такива. Ето това е да си богат, вече го усещаше — да имаш по много от всичко, да не носиш обувки с дупки. Тя притисна буза към студената пръст и тревата, широкият й десен ръкав падна до нея като бял парашут от небето. Затвори очи.

Мориган, Мориган, Мориган… Лодките прекосяваха морето, издигаха се факли. Но скалите изглеждаха много опасни. Мориган, Мориган, Мориган… Да, това беше сънят! Полет от острова до северния бряг. Скалите бяха опасни, както и чудовищата, които живееха дълбоко в езерата.

Тя чу звук от копаене. Беше съвсем будна и се взираше в далечните лилии и азалии.

Никой не копаеше. Беше си въобразила. Искаш да ги изкопаеш, нали, малка вещице? Трябваше да признае, че й е забавно да си играят на вещици с Мери Джейн Мейфеър. Да, беше доволна, че тя е при нея. Нека си вземе още малко хляб.

Затвори очи. Беше приятно. Слънцето я погали, сякаш освободено точно в този миг от облак. Светлината направи мрака зад клепачите й яркооранжев и тя усети как я облива топлина. Нещо се раздвижи вътре в нея, в корема й. Моето бебе.