Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 136

— Ясно. А защо ме гледаш така? — Мери Джейн не отговори. Облиза устни, откъсна малко мека средичка и я изяде. — Не си забравила значи за какво говорихме?

— Не съм. А какво мислиш за бебето си? — попита Мери Джейн, като този път изглеждаше притеснена и някак готова да я защити, или поне да бъде съпричастна.

— Май може нещо да не му е наред.

— Аха — кимна Мери Джейн. — Така си мисля и аз.

— Не, няма да е някакъв гигант — каза Мона, макар че с всяка дума й ставаше все по-трудно да продължи. — Не че ще е някакво чудовище. Но може би ще му има нещо, може гените да са се комбинирали и… нещо няма да е наред.

Тя си пое дълбоко дъх. Това вероятно бе най-силната душевна болка, която бе изпитвала. Цял живот се бе тревожила за хиляди неща — за майка си, за баща си, за Древната Евелин, за хората, които обичаше. Познаваше тъгата, особено напоследък. Но това притеснение за бебето бе съвсем различно; то събуждаше страх, който прерастваше в агония. Отново постави ръка на корема си и прошепна: „Мориган“.

Нещо в нея се размърда и тя сведе поглед надолу.

— Какво има? — попита Мери Джейн.

— Твърде много се тревожа. Не е ли нормално да се страхуваш, че нещо с бебето няма да е наред?

— Разбира се, нормално е — отвърна Мери Джейн. — Но пък в това семейство има много хора с допълнителните гени, а те не са родили ужасни деформирани деца, нали? Нали си виждала документите от изследванията?

Мона не отговори. Мислеше. Какво значение имаше? Ако бебето не е наред, ако бебето… Тя осъзна, че гледа към зеленината отвън. Още бе ранен следобед. Помисли си за Аарън, който лежи в подобната на чекмедже крипта в гробницата, на реда над Джифорд. Восъчни кукли вместо хора, напомпани с течност. Това там не бе Аарън, не бе и Джифорд. Защо Джифорд е копаела дупка в онзи сън?

Хрумна й безумна мисъл, опасна и кощунствена, но не чак толкова изненадваща. Майкъл го нямаше, Роуан също. Тази вечер можеше да излезе сама в градината, когато всички заспят, и може да разкопае останките на двамата, положени под дъба; можеше сама да види какво има там.

Единственият проблем бе, че се страхуваше да го направи. Бе виждала много сцени на ужасите, в които хората вършат нещо подобно, мотаят се из гробището, за да изкопаят вампир, или пък отиват в полунощ, за да разберат кой лежи в някой гроб. Никога не бе вярвала в такива ужасии, особено ако човекът го прави сам. Беше твърде страшно. Да изкопаеш труп се изискваше доста повече кураж, отколкото Мона притежаваше.

Тя погледна Мери Джейн, която тъкмо бе приключила с яденето, седеше със скръстени ръце и се взираше леко изнервящо в Мона. Очите й бяха придобили сънлив блясък, сякаш се бе размечтала за нещо, не разсеяни, но фокусирани неясно къде.

— Мери Джейн? — повика я Мона.

Тя очакваше момичето да се стресне, да се събуди и веднага да каже за какво си е мислила. Но не се случи нищо подобно. Мери Джейн продължи да гледа по този начин и каза: „Да, Мона“, без изобщо да променя изражението си.

Мона стана и отиде до нея. Мери Джейн продължи да я гледа със същия унесен и някак уплашен поглед.