Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 139

— Нима мислиш, че Стюарт не се е сетил да каже на Юри да стои настрани? Че в ордена има заговор и той не знае кой точно е замесен?

— Мисля, че ти би се сетил, вероятно и аз, но за Стюарт не съм сигурен.

— И какво, ако Юри е там? Те ще знаят за заговора, но няма да знаят за нас! Стюарт не би казал на Юри за нас, каквото и да се случи. Ти си този, който не мисли. Какво може да им каже Юри? Ще ги осветли за случилото се в Ню Орлиънс. И ако това попадне в досиетата… Да знаеш, вече почти съжалявам, че унищожих подслушвателната линия.

— Аз пък не съжалявам! — сопна се Марклин. Вече започваше да се дразни от деловото отношение на Томи, от абсурдния му оптимизъм.

— Страхуваш се, че няма да се справиш, нали? — попита Томи. — Страхуваш се, че ще се сринеш като Стюарт. Но, Марклин, трябва да разбереш, че Стюарт е бил цял живот в Таламаска. А какво означава Таламаска за мен и теб? — Томи се изсмя. — Боже, те направиха грешка с нас, нали, братко?

— Не, не са — отвърна Марклин. — Стюарт знаеше какво прави, че ние имаме смелостта да осъществим плана, който той не е могъл да реализира. Стюарт не направи грешка. Грешката е, че някой уби Антон Маркус.

— А и никой от нас не е бил там достатъчно дълго, за да разбере повече за този човек, за престъплението му и непредвидения инцидент. Това си е щастлива случайност, нали?

— Разбира се. Отървахме се от Маркус. Това е. Но какво ли се е случило по време на убийството? Елвера е говорила с убиеца. Той е казал нещо за Аарън.

— Няма ли да е чудесно, ако е бил от семейство Мейфеър? Някоя вещица с висок ранг. Казвам ти, искам да прочета цялото досие за вещиците Мейфеър, от кора до кора. Искам да знам всичко за тези хора! Сигурно има някакъв начин да се сдобием със записките на Аарън. Познаваш го, сигурно е записал всичко. — Вероятно е оставил кашони със записки. Трябва да са в Ню Орлиънс.

— Не избързваш ли твърде много, Томи? Юри може да е там. Стюарт може да се е пречупил. Те може да знаят всичко.

— Сериозно се съмнявам в това — каза Томи с маниера на човек, който има да мисли за много по-важни неща. — Марклин, отбивката!

Марклин за малко да я пропусне. Когато зави, навлезе в насрещното движение точно срещу една кола, но тя успя да отбие и той продължи напред. След секунди вече бе далече от магистралата и караше по шосето. Чак сега осъзна, че се е стегнал така силно, че чак челюстта го болеше от стискането на зъбите. Томи се взираше в него.

— Виж, стига си ме зяпал! — каза внезапно Марклин. Очите му пареха, което винаги означаваше, че е много ядосан, без да го осъзнава напълно. — Не аз съм проблемът тук. А те! А сега се успокой. Ще се държим естествено. И двамата знаем какво да правим.

Томи обърна бавно глава, докато минаваха през портите на парка.

— Сигурно се е събрал целият орден. Никога не съм виждал толкова много коли тук — каза Марклин.

— Ще имаме късмет, ако не са дали стаите ни на някой глух и сляп дъртак от Рим или Амстердам.