Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 743

— Хайде, нямаме много време — каза Роуан. — Трябва да намерим някое сигурно място, напълно неизвестно…

— Да, скъпа, да… но нали разбираш, всичко е толкова ново за мен, толкова красиво. Нека те прегърна отново, нека те целуна…

— Няма време — настоя тя, но копринените бебешки устни пак се залепиха за нейните и тя усети как пенисът му се притиска към нея, към парещите й слабини. Дръпна се назад и го задърпа след себе си.

— Точно така, не гледай в краката си. Гледай към мен и просто върви.

Когато се озова пред вратата с форма на ключалка, в ума й проблеснаха старите разговори за скритото значение и цялото нещастие и цялата красота на живота й изтече пред очите й — всичките й битки, миналите й желания.

Но това вече беше нова врата — вратата, която бе зърнала преди милион години, когато бе момиче и за първи път отвори магическите научни книги. И сега тя беше отворена, далече отвъд ужасите на лабораторията на Лемли, далече от събраните около масата холандци в митичния Лайден.

Поведе го бавно през вратата и нагоре по стълбите. Вървеше до него, търпелива, стъпка по стъпка.

Петдесет и две

Той се опита да се събуди, но всеки път се понасяше към повърхността и потъваше, тежък и замаян, в пухените завивки на леглото. Отчаянието ту го сграбчваше, ту си отиваше.

Накрая все пак се събуди, и то защото му прилоша. Сякаш цяла вечност седя на пода в банята, опрян на вратата, и повръщаше с такива напъни, че стягащата болка в гърдите се засили. Вече нямаше какво да повърне, а гаденето не преставаше, без никаква надежда за облекчение.

Стаята се люшкаше. Наложи се да отключат вратата и да го вдигнат от пода. Искаше да им каже, че съжалява, задето се е заключил, просто по навик, че се е опитвал да стигне дръжката на вратата, но не можеше да произнесе нито дума.

Полунощ. Видя електронния часовник на нощното шкафче. Полунощ на Коледа. Опитваше се да обясни, че в това има някакво значение, но не можеше да направи друго, освен да мисли за съществото, застанало зад яслата до олтара. Отново потъваше, главата му се удари във възглавницата.

Когато пак отвори очи, лекарят му говореше нещо. Дали го беше виждал и преди?

— Господин Къри, имате ли представа какво е имало в спринцовката?

„Не. Помислих си, че ще ме убие. Че ще умра.“ Дори от усилието да раздвижи устните си му стана зле. Само поклати глава, но и от това му прилоша. Зад заскрежените прозорци се виждаше чернотата на нощта.

— … поне още осем часа — каза лекарят.

— Спи, Майкъл. Не се притеснявай за нищо. Спи.

— Всичко друго е нормално. Само вода, ако поиска нещо за пиене. Ако има и най-малката промяна…

Коварна вещица. Разруши всичко. Мъжът се усмихва до олтара. Разбира се, че това е бил моментът. Точният момент. Знаеше, че я е загубил завинаги. Среднощната меса бе свършила. Майка му плаче за мъртвия му баща. Нищо вече няма да бъде същото.

— Просто поспи. Ще останем с теб.

Провалих се. Не можах да го спра. Загубих я завинаги.

— Откога съм тук?

— От вчера вечерта.