Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 741

Някакъв глас й говореше, близък, мек.

— Спри кръвта.

Тя не можеше да отговори.

— Кървиш. Спри кръвта.

— Не искам да живея — рече тя. Да, къщата със сигурност гореше. — Ела, Карлота, ела с лампата си. Запали завесите.

Лемли каза:

— Никога не съм твърдял, че е невъзможно. Щом веднъж бъде родено в ума, то става неизбежно. Милиони клетки. Ембрионът е ключ към безсмъртието.

— Все още можеш да го убиеш — каза Петир. Стоеше отгоре й и гледаше към нея.

— Те са само част от въображението ти, твоята съвест.

— Умирам ли?

— Не. — Той се засмя тихо и нежно. — Чуваш ли ме? Аз се смея, Роуан. Вече мога да се смея.

— Нека отида в ада. Остави ме да умра.

— Не, скъпа моя, скъпоценна моя, спри кървенето.

Събуди я слънчевата светлина. Лежеше на пода в салона, на мекия китайски килим. Първата й мисъл беше, че къщата не е изгоряла. Ужасната жега не я беше погълнала. Някак си бе оцеляла.

В първия момент не осъзна какво вижда.

Някакъв мъж седеше до нея и я гледаше. Имаше гладка нежна бебешка кожа — но лицето му беше на възрастен. Приличаше на нея. Никога не беше виждала човек, който толкова да прилича на нея. Все пак имаше и определени разлики. Очите му бяха големи и сини, обрамчени от черни мигли, косата му беше черна като на Майкъл. Косата на Майкъл и очите на Майкъл. Но беше строен като нея. Гладките му безкосмени гърди бяха тесни като нейните в детството, с две сияещи розови зърна. Ръцете му бяха тънки и все пак с добре оформени мускули, с деликатни пръсти, като нейните. Той галеше замислено устната си и я гледаше.

Беше по-едър от нея, едър като мъж. Целият бе омазан със засъхнала кръв и слуз — приличаше на карта, начертана с тъмнорубинено мастило.

В гърлото й се надигна стон и се устреми към устните й. С него се напрегна и цялото й тяло и тя внезапно запищя. Изправи се на пода и запищя. По-силно, по-оглушително и по-диво, отколкото бе пищяла в страха си предната нощ. Цялата се изля в този писък, бягаше от себе си, бягаше от онова, което бе видяла, и онова, което помнеше.

Ръката му легна на устата й и я притисна към пода. Тя не можеше да помръдне. Писъкът й се обърна навътре като повръщано, което щеше да я задави. Тялото й се сгърчи от болка, а после застина немощно, притихнало. Той се наведе над нея и прошепна:

— Недей. — Старият глас. Разбира се, неговият глас, с характерната интонация.