Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 76

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го тревожеше… Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги мачка.

Деидре Мейфеър роди детето си. Роди го в новата „Болница на милосърдието“ на седемнайсети ноември и същия този ден го целуна и го предаде в ръцете на отец Лафърти, за да бъде кръстено и предадено на грижите на братовчедите от Калифорния, които го бяха осиновили.

Но точно Деидре държеше детето да носи името Мейфеър. Дъщеря й никога нямаше да приеме друго фамилно име, иначе тя нямаше да подпише документите. Старият й чичо Кортланд Мейфеър също бе настоявал за това, така че дори отец Лафърти не можа да я накара да промени решението си. Тя искаше да го види черно на бяло в кръщелното свидетелство. А горкият стар Кортланд Мейфеър — изискан джентълмен — по това време бе вече мъртъв след едно ужасно падане по стълбите.

Отец Матингли не си спомняше кога за първи път чу думата „неизлечимо“. Тя беше започнала да полудява още преди да напусне болницата. Все говореше на глас на някого, все казваше: „Ти го направи, ти го уби“. Сестрите се страхуваха да влизат в стаята й. Тя отиваше до параклиса на болничната морава, смееше се и говореше на глас насред месата, обвиняваше празното пространство, че е убило нейния любовник, че я е разделило от детето й, че я е оставило сама сред „врагове“. Когато сестрите се опитваха да я успокоят, тя направо подивяваше. Санитарите идваха и я отвеждаха, а тя риташе и пищеше.

През пролетта, когато отец Лафърти почина, те вече я бяха изпратили в лудница някъде далече. Никой не знаеше къде. Рита Лониган попита своя свекър, Ред, защото много искаше да й пише. Но госпожица Карл каза, че това не е добра идея. Никакви писма за Деидре.

Само молитви за Деидре. А годините се изнизваха. Отец Матингли напусна енорията. Работеше в мисии в чужбина. Работеше в Ню Йорк. Замина толкова надалече, че Ню Орлиънс вече не присъстваше в мислите му, освен от време на време, когато го връхлиташе внезапен спомен и срам: Деидре Мейфеър — детето, на което не бе помогнал, неговата изгубена Деидре.

И тогава, в един следобед през 1976-а, когато бе дошъл за кратко в старата енория, отец Матингли мина покрай къщата и видя една слаба, бледа жена да седи в плетен стол на страничната веранда зад воал от прашна мрежа. Приличаше досущ на призрак в бялата си нощна роба, но той веднага разбра, че това е Деидре. Позна черните къдри, които се спускаха по раменете й. И щом отвори ръждясалата порта и пристъпи на каменната пътечка, видя, че дори изражението на лицето й е същото — да, това беше Деидре, която бе довел до тази къща преди трийсет години.