Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 725

Майкъл свали коженото си палто и ръкавиците. Даде ги с благодарност на Аарън и протегна ръце към огъня, за да се сгрее. В общите стаи не се мяркаше никой, въпреки че от кухнята се дочуваше някакво тракане и гласове. Вятърът блъскаше заскрежените френски прозорци, през които обаче все още се виждаше бледозеленият пейзаж навън.

Таблата с кафето ги чакаше и Аарън покани Майкъл да седне на креслото вляво пред камината.

Щом се настани, той усети как възелът в гърдите му се отпуска. Имаше чувството, че ще започне да вие. Пое си дълбоко дъх, огледа невиждащо стаята и започна с треперещ глас:

— Случи се. — Не беше за вярване, че стигна дотук, че говореше за нея по този начин, но все пак продължи: — Тя ме лъже. Той е там с нея и тя ме лъже. Лъже ме денонощно, откакто се прибрах у дома.

— Разкажи ми какво се случи — каза Аарън, а изражението му бе печално и съчувствено.

— Тя дори не ме попита защо съм се върнал така бързо от Сан Франциско. Изобщо не повдигна въпроса. Сякаш вече знаеше. Беше като полудяла, когато й се обадих от хотела. Мамка му, нали вече ти казах по телефона какво стана. Мисля, че онова същество се опитва да ме убие. А Роуан дори не попита какво се е случило.

— Нищо, разкажи ми го отново, отначало.

— Господи, Аарън. Сега вече съм сигурен, че във виденията съм видял Жулиен и Дебора. Вече нямам и най-малкото съмнение. Не зная какво означава това съглашение, нито пък обещанието. Но знам, че Жулиен и Дебора са на моя страна. Видях Жулиен да ме гледа през прозореца на автобуса, но най-странното беше, че сякаш искаше да каже нещо, да помръдне, но не можеше. Беше му много трудно.

Аарън не каза нищо. Беше се подпрял на подлакътника на стола и извил пръст под долната си устна. Изглеждаше внимателен, замислен, нащрек.

— Продължавай — каза той.

— Но важното е, че точно този проблясък беше достатъчен да върне всичко останало. Припомних си не само думите им, но и самото усещане. Те искат да се намеся. Казаха, че съм притежавал „старите човешки инструменти“. Чух тези думи отново. Чух Дебора да ги изрича. Да, беше Дебора. Само че не изглеждаше като на портрета, Аарън. Знаеш ли, ще ти кажа най-убедителното доказателство.

— Да…

— Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Че Жулиен от съня му не приличал на Жулиен приживе. Помниш ли? Е, точно тук е ключът. Във видението Дебора беше съвсем различно същество. На онзи проклет ъгъл в Сан Франциско аз ги почувствах и двамата — бяха каквито ги помнех — мъдри, добри и знаещи. Знаеха, че Роуан е в ужасна опасност и че трябва да се намеся. А изражението на Жулиен в автобуса беше толкова… тревожно и все пак спокойно. Не мога да го опиша с думи. Беше загрижен и все пак необезпокоен…

— Мисля, че зная какво се опитваш да кажеш.

— Казаха ми да си вървя у дома. Че от това имам нужда. Аарън, защо той не гледаше право към мен на улицата?

— Може да има много причини. Сигурно е нещо свързано с това, което казваш. Ако наистина съществуват някъде, сигурно им е трудно да се проявят тук. За разлика от Лашър. И това е изключително важно за разбирането ни за цялата тази история. Но ще се върна на въпроса по-късно. Продължавай…