Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 62

Малките момиченца започнаха да пищят. Едно от тях затропа с крака. Цял хор от „Наистина го видяхме, видяхме го!“ се надигна с тревожна ярост. Задавените им стонове се сливаха в същински гневен вопъл.

Сестра Бриджит Мари изкрещя за тишина. Разтърси детето, което държеше, за ръката, макар че то не бе казало нищо. Устата му бе зинала от шок, очите му се извръщаха към отец Матингли в мълчалива настойчива молба.

— Добре, сестро, успокойте се — каза отец Матингли. Освободи внимателно детето. То бе замаяно и напълно податливо. Искаше му се да го вземе на ръце, да избърше лицето му, където сълзите се бяха смесили с праха. Но не го направи.

— Невидимият й приятел — повтори сестрата. — Онзи, който открива всички загубени неща, отче. Онзи, който пуска пенита за бонбони в джобовете й! И те всички ядат тези бонбони, тъпчат се с тях, а пенитата са крадени, можете да сте сигурен в това.

Момиченцата завиха още по-силно. И тогава отец Матингли осъзна, че е стъпкал всички цветя и притихналото пребледняло дете се взира в обувките му, в смачканите бели листенца под тях.

— Нека децата влязат вътре — каза отец Матингли. Беше много важно да поеме контрола. Само тогава щеше да разбере какво му говореше сестра Бриджит Мари.

Но историята не му прозвуча по-малко фантастично, когато останаха само двамата. Децата твърдяха, че са видели как цветята плуват във въздуха. Твърдяха, че са видели как падат в ръцете на Деидре. Не можели да спрат да се смеят. Магическият приятел на Деидре винаги ги карал да се смеят, така казали. Приятелят на Деидре можел да намери загубената ти тетрадка или молив. Просто молиш Деидре и той й ги носи. Точно така било. И после пък твърдели, че са го видели с очите си — хубав мъж, мъж с тъмнокафява коса и тъмни очи, появил се за секунда до Деидре.

— Тя трябва да бъде изпратена у дома, отче — каза сестра Бриджит Мари. — Това се случва постоянно. Обадих се на леля й Карл и леля й Нанси и тези истории за известно време престанаха. Но после се започна отново.

— Но вие не вярвате, че…

— Отче, казвам ви, все едно и също е. Или дяволът е в това дете, или пък тя е дявол на лъжата и кара всички да вярват в нейните безумни истории, сякаш ги е омагьосала. Не може да остане в „Свети Алфонс“.

Отец Матингли бе отвел Деидре у дома лично. Вървяха бавно по същите тези улици. Не си казаха нито дума. Госпожица Карл бе известена по телефона в офиса й в центъра. Тя и госпожица Мили чакаха на предните стълби на величествената къща.

А колко хубава бе тя тогава, боядисана в наситеновиолетово със зелени капаци и украсена с бяло, а парапетите на верандите бяха боядисани в искрящо черно, за да се виждат ясно розите от ковано желязо. Лозите бяха като разкошен офорт от листа и зеленина, а не тази зловеща плетеница, в която се бяха превърнали сега.

— Твърде буйно въображение, отче — каза госпожица Карл без капка притеснение. — Мили, Деидре се нуждае от една топла баня. — И детето бе отведено без повече приказки, а госпожица Карл въведе отец Матингли за първи път в стъклената зимна градина на кафе с мляко около камъшитената масичка. Госпожица Нанси, мрачна и безцветна, подреди чашите и среброто.