Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 36

Третото нещо, което му се случи тази година, беше концертът в Общинската концертна зала. Бащата на Майкъл, като мнозина от пожарникарите, често се хващаше на допълнителна работа; тази година работеше на щанд в залата, продаваше бутилирано безалкохолно, и една вечер Майкъл отиде да му помогне. На другия ден беше на училище и изобщо не биваше да ходи в залата, но той искаше да иде. Искаше да види и залата, и онова, което става в нея, затова майка му се съгласи.

През първата половина на програмата, преди антракта, по време на който той щеше да помага на баща си, а след това щяха да приберат всичко и да си идат у дома, Майкъл влезе в залата, качи се на най-горния ред, където имаше празни места, и седна да види какъв ще е концертът. Това му напомни за учениците в „Червените обувки“, всъщност за учениците на балкона, които изгаряха от същото нетърпение. И наистина — залата започна да се пълни с красиво облечени хора — хора от богатите квартали на Ню Орлиънс — и оркестърът започна да настройва инструментите си. Дори странният слаб мъж от Първа улица беше там. Майкъл го мярна далече долу. Беше извърнал лице нагоре, сякаш наистина можеше да го види чак на последния ред.

Онова, което последва, направо зашемети Майкъл. Тази нощ свиреше Исак Щерн, великият цигулар. Изпълни „Концерт за цигулка“ и „оркестър на Бетовен“, най-потресаващо красивата и изразителна музика, която Майкъл беше чувал. Тя никога не го объркваше. Винаги го завладяваше.

Дълго след като концертът свърши, той все още си свирукаше основната мелодия и така си припомняше сладкия чувствен звук на оркестъра и тънките, сърцераздирателни трели от цигулката на Исак Щерн.

Но животът на Майкъл беше отровен от копнежа, породен от това изживяване. Всъщност оттогава насетне той страдаше от вероятно най-ужасното недоволство от своя свят. Само че не позволи никому да узнае това. Запази го в себе си, точно както пазеше тайната за знанията, които получаваше в библиотеката. Страхуваше се от снобизма, който се зараждаше в него, от отвращението, което знаеше, че може да изпита към онези, които обичаше, ако позволеше на чувството да разцъфти.

А Майкъл нямаше да понесе да не обича своето семейство. Нямаше да понесе да се срамува от тях. Нямаше да понесе подобна дребнавост и неблагодарност.

Можеше да мрази хората от своята улица. Това да. Но трябваше да обича, трябваше да бъде предан, да бъде в хармония с онези, с които живееше под един покрив.

Съвсем естествено той бе предан на своята отрудена баба, която винаги вареше зеле с шунка, когато влизаше в кухнята. Сякаш бе прекарала живота си или в готвене, или в гладене, или пък все простираше по въжетата в задния двор дрехи, които вадеше от един ракитен кош.

Обичаше и дядо си, дребен човек с малки черни очички, който винаги беше пред стълбите и го чакаше да се върне от училище. Тогава разказваше страхотни истории за миналите дни, които никога не омръзваха на Майкъл.

И, разбира се, баща му, пожарникарят, неговият герой. Как можеше да не се възхищава на такъв човек? Майкъл често ходеше да го види в пожарната на Вашингтон авеню. Седеше с мъжете и умираше от желание да излезе с тях, когато проехтеше алармата, но те никога не му позволяваха. Обичаше да гледа как камионите потеглят яростно, да чува сирените и камбанките. Нямаше нищо против един ден да стане пожарникар. Пожарникар и нищо друго. И да живее в двойна малка къща.