Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 38

И така, майка му много „хлътнала“ по баща му, и когато той отново заминал отвъд океана, започнал да й пише хубави поетични писма, ухажвал я и й разбил сърцето. Но писмата не били писани от него. Написал ги най-добрият му приятел, образован мъж, който служел на същия кораб и научил доста за метафорите и цитатите от книгите. Майка му така и не разбрала това.

Всъщност тя се влюбила заради тези писма. И когато се оказала бременна с Майкъл, отпътувала на юг, доверявайки се именно на тях, и била приета от едно съвсем обикновено и сърдечно семейство, което уредило сватба в „Свети Алфонс“ — щяла да се състои веднага щом баща му си вземел отпуск.

Какъв ли шок е било за нея да види малката уличка без никакви дървета, миниатюрната къща, в която всяка стая беше преходна, и свекървата, която слугуваше на мъжете и никога дори не сядаше на масата по време на вечеря?

Леля му му каза, че веднъж баща му признал за писмата на майка му. Тогава Майкъл бил още бебе и тя толкова се вбесила, че се опитала да убие баща му, и изгорила всички писма в задния двор. Но после се успокоила и се опитала някак да го преглътне. Все пак имала малко дете. Минавала трийсетте. Родителите й били мъртви; имала само сестра и брат в Сан Франциско, така че нямала друг избор, освен да остане с бащата на детето си, пък и Къри не били лоши хора.

Особено обичала свекърва си, която се грижела за нея по време на бременността. И точно за тази част — обичта между двете жени — Майкъл знаеше, че е истина, защото майка му бе поела грижите за старицата на смъртния й одър.

И баба му, и дядо му починаха в годината, когато Майкъл отиде в гимназията. Баба му през пролетта, а дядо му — два месеца по-късно. И макар че дотогава си бяха отишли много лели и чичовци, това бяха първите погребения, на които бе присъствал, и те се запечатаха в паметта му завинаги.

Бяха абсолютно замайващи преживявания, с онази церемониалност и изисканост, които Майкъл така обичаше. Всъщност той бе дълбоко разтревожен от факта, че обзавеждането в погребалната агенция „Лониган и синове“, и лимузината със сивата кадифена тапицерия, и дори цветята и изискано облечените носачи на ковчега изглеждаха някак свързани с атмосферата на елегантните филми, които толкова ценеше. Тук всички говореха тихо, имаше изящни килими и резбовани мебели, богати цветове и дамаски, аромат на лилии и рози, и хора, които потискаха присъщата си низост и грубост.

Сякаш, когато умреш, влизаш в света на „Ребека“ или „Червените обувки“. И получаваш красиви неща в последния си ден на земята, преди да те заровят в пръстта.

Това беше аналогия, която го занимаваше с часове. Когато гледа „Годеницата на Франкенщайн“ за втори път в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт, виждаше само огромните къщи на екрана и слушаше музиката на гласовете, разглеждаше дрехите. Искаше му се да може да поговори с някого за това, но когато се опита да каже на приятелката си Мари Луиз, тя изобщо не го разбра. Помисли го за тъпак, който кисне в библиотеката. Тя никога не би отишла на чуждестранен филм.