Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 32

Энн Райс

Колкото и да се опитваше да не стане така, Майкъл започваше да намразва Айриш Ченъл. Обичаше сънародниците си. Харесваше и приятелите си. Но мразеше двойните къщи, по двайсет в редица, с миниатюрни предни дворове и ниски огради от заострени колчета, бара на ъгъла с джубокса в дъното и мрежата на вратата, която постоянно се затръшва, дебелите жени в рокли на цветя, които биеха децата си с колани или просто с голи ръце по улицата.

Ненавиждаше тълпите, които пазаруваха по Мегазин стрийт в късния съботен следобед. Струваше му се, че децата са винаги с мръсни лица и изцапани дрехи. Продавачките зад тезгяха в мрачния магазин бяха груби. Паважът смърдеше на вкиснала бира. Над магазините пък бяха старите вонящи ведомствени жилища на железниците, където живееха най-нещастните от приятелите му. Смърдеше и в магазините за стари обувки, и в работилниците за поправка на радиоапарати. Вонята се усещаше дори в кино „Щастлив час“. Вонята на Мегазин стрийт. Килимите по стълбищата на тези стари сгради приличаха на стари бинтове. Прах покриваше всичко. Майка му не би отишла на Мегазин стрийт дори за да си купи макара конци. Тя прекосяваше Гардън Дистрикт, хващаше трамвая „Сейнт Чарлз“ на булеварда и пътуваше с него до Канал стрийт.

Майкъл се срамуваше от омразата си. Срамуваше се, както Пип се срамуваше от омразата си в „Големите надежди“. Но колкото повече научаваше и колкото повече виждаше, толкова по-силно ставаше презрението му.

И точно хората, винаги хората го отвращаваха най-много. Той се срамуваше от твърдия акцент, който веднага издаваше, че идва от Айриш Ченъл, акцент, който бе един и същ и в Бруклин, и в Бостън — навсякъде, където се бяха заселили ирландци и германци. „А, вие сте от католическото училище — казваха децата от горната част на града. — Личи си от акцента ви.“ И го казваха с презрение.

Майкъл не харесваше и монахините, грубите монахини с дълбоки гласове, които пердашеха момчетата, когато си искаха, тормозеха ги и ги унижаваха просто по каприз.

Всъщност той ги мразеше особено много заради нещо, което бяха направили, когато бе на шест години. Едно малко момче, един „калпазанин“, бе извлечено от стаята на първокласниците и заведено при учителката на първи клас в девическото училище. По-късно съучениците му разбраха, че там го накарали да стои в коша за боклук, разплакано и изчервено, пред всички малки момиченца. Сестрите го блъскали отново и отново и му крещели: „Скачай в боклука, скачай!“. Момичетата гледали и по-късно разказаха всичко на момчетата.

Това направо смрази Майкъл. Той изпита огромен, безмълвен ужас, че подобно нещо може да се случи и с него. Защото знаеше, че няма да го позволи. Щеше да се бори и тогава баща му щеше да го нашиба с колана — наказание, с което постоянно бе заплашван, но никога не бе влизало в действие, ако не се брояха няколкото бръсвания на каиша. Всъщност цялото това насилие, което той усещаше да трепти постоянно около него — в баща му, в дядо му, във всички мъже, които познаваше — можеше да нарасне, като бездна, и да го всмуче. Колко пъти бе виждал да бият деца с каиши? Колко пъти бе чувал студените, иронични шеги на баща си за наказанията с колана, които бил получил от собствения си баща? От всичко това Майкъл се изпълваше със смразяващ, парализиращ страх. Ужасяваше се от кошмарната, катастрофална интимност на това да бъдеш ударен, да бъдеш бит.