Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 30

Чувстваше се като герой на Дикенс, като младия Пип, който зърва за миг онова, което би трябвало да притежава, и в същото време е толкова далече от него.

Но в тази си любов към разходките той не бе напълно сам, защото майка му също обичаше да се разхожда и вероятно това бе една от най-значимите склонности, които бе съумяла да му предаде.

И тя като него разбираше и обичаше къщите. И когато той беше още съвсем малък, го водеше в тихото светилище на старите домове, посочваше му любимите си места и огромните гладки морави, често наполовина скрити от храстите на камелията. Бе го научила да се вслушва в писъците на птиците в короните на дъбовете, в музиката на скритите фонтани.

Имаше една мрачна къща, която тя обичаше най-силно и която той никога нямаше да забрави — дълга мрачна многоетажна градска къща, от чиито странични веранди преливаше огромна бугенвилия. И често, когато минаваше покрай нея, Майкъл виждаше някакъв странен и самотен мъж да стои сред високите неподдържани храсти, далече в дъното на запуснатата градина. Изглеждаше някак изгубен в преплетената избуяла зеленина, дотолкова потънал в сенките на растенията, че друг минувач може би нямаше да го забележи.

Всъщност Майкъл и майка му играеха нещо като игра, свързана с този мъж. Тя винаги казваше, че не може да го види.

— Но той е там, мамо — настояваше Майкъл.

А тя казваше:

— Добре, Майкъл, кажи ми как изглежда.

— Има кестенява коса и кафяви очи. Много е изтупан, сякаш отива на парти. Но той ни гледа, мамо, и не мисля, че е редно да стоим тук и да го зяпаме.

— Майкъл, там няма никакъв мъж — казваше майка му.

— Мамо, престани да ме дразниш!

Но имаше един случай, в който тя наистина бе видяла този мъж и никак не го беше харесала. Не стана при къщата. Не беше в запуснатата градина.

Беше по Коледа, Майкъл бе още много малък.

Голямата ясла вече бе сложена до олтара в „Свети Алфонс“ и бебето Исус лежеше в нея. Майкъл и майка му бяха отишли да коленичат пред перилата на олтара. Колко красиви бяха статуите на Мария и Йосиф в естествен размер; и самият малък Исус, който се усмихваше и протягаше пухкавите си ръчички. Като че навсякъде искряха ярки светлини и сладостно, меко потрепваха свещите. Църквата бе пълна с шум от провлачване на крака и с приглушен шепот.

Вероятно това бе първата Коледа, която Майкъл можеше да си спомни. Но какъвто и да бе случаят, онзи мъж бе там, горе, в сенките на олтара. Взираше се тихо и когато видя Майкъл, му се усмихна леко, както винаги. Ръцете му бяха притиснати една към друга. Носеше костюм. Лицето му изглеждаше много спокойно. Въобще изглеждаше досущ както в градината на Първа улица.

— Виж, мамо, ето го — каза веднага Майкъл. — Онзи мъж от градината.

Майка му хвърли кратък поглед към мъжа и изплашено извърна очи. А после прошепна в ухото на Майкъл: