Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 31

— Добре, само не го зяпай.

Когато излязоха от църквата, тя се обърна отново да погледне.

— Това беше мъжът от градината, мамо.

— За какво изобщо говориш? — попита го тя. — Каква градина?

Следващия път, когато се разхождаха по Първа улица, той отново видя мъжа и пак се опита да й каже. Но тя продължаваше с играта. Дразнеше го, като казваше, че няма никакъв мъж.

А после се смееха. Всичко беше наред. Навремето това не бе означавало кой знае какво за него, но така и не го забрави.

Много по-важно бе, че с майка му бяха близки приятели и винаги се забавляваха заедно.

В последвалите години той получи от майка си още един дар — филмите, които го водеше да гледа в центъра, в кино „Сивик“. Винаги взимаха трамвая в събота, за матинетата. „Туй са пълни глезотии, Майк“, обичаше да казва баща му; никой не бе в състояние да го завлече да гледа такива щуротии.

Майкъл знаеше, че не бива да му противоречи, и с времето се научи да се усмихва и да свива рамене така, че баща му просто да остави и него, и майка му на мира. Пък и нищо не бе в състояние да замени онези специални съботни следобеди. Защото чуждестранните филми бяха като портали към друг свят и изпълваха Майкъл с неизразимо страдание и щастие.

Никога не забрави „Ребека“ и „Червените обувки“, „Приказките на Хофман“ и един италиански филм по операта „Аида“. И онази прекрасна история за пианиста „Песен, която ще запомниш“. Обичаше „Цезар и Клеопатра“ с Клод Рейнс и Вивиан Лий. И „Покойният Джордж Апли“ с Роналд Колман, който имаше най-красивия мъжки глас, който някога бе чувал.

Вбесяваше се, че понякога не може да разбере тези филми, че понякога дори не може да следи сюжета. Субтитрите все преминаваха твърде бързо, за да ги прочете, а в английските филми актьорите говореха прекалено бързо, за да разбере твърдия им акцент.

Понякога майка му му обясняваше филма на път за дома. Отминаваха с трамвая тяхната спирка и продължаваха по целия път нагоре до Карлтън авеню. Беше подходящо местенце да останат насаме. Пък и по улиците имаше толкова великолепни къщи — по-нови, често претрупани постройки, издигнати след Гражданската война, не така красиви като старите на Гардън Дистрикт, но все пак достатъчно разкошни, за да бъдат съзерцавани.

О, тихата болка на тези лениви пътувания — да искаш толкова много и да разбираш тъй малко. От време на време той хващаше цветовете на миртата, нежни като креп, през откритите прозорци на трамвая. Мечтаеше да бъде Максим де Уинтър. Искаше да знае имената на всичките класически мелодии, които бе чувал по радиото и които толкова много обичаше, за да може да разбере неразгадаемите чужди думи, които изричаха говорителите.

И колкото и да е странно, зърваше същия този елегантен свят и красивите му хора и в старите филми на ужаса, прожектирани в кино „Щастлив час“ на Мегазин стрийт — в неговия квартал. Там имаше същите онези дъбови библиотеки, същите сводести огнища и мъже с елегантни халати и грациозни жени с тихи гласове — наред с чудовището на Франкенщайн или дъщерята на граф Дракула. Доктор Ван Хелзинг бе най-елегантният от всички, а самият Клод Рейнс, който бе играл Цезар във филма, прожектиран в центъра, сега се кикотеше като обезумял в „Невидимия“.