Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 29

Дядото на Майкъл бе работил като полицай по пристанищата, където баща му навремето бе товарил бали с памук. Той заведе Майкъл да види корабите, превозващи банани, които с хиляди потъваха в склада по конвейерните ленти. Предупреждаваше го за големите черни змии, които може да се крият в касетките чак докато не ги изнесат на пазара.

Бащата на Майкъл беше пожарникар, докато един следобед не срещна смъртта си в пожара на Чупитулас стрийт. Тогава Майкъл бе на седемнайсет. Това бе преломен момент в живота му, защото щом баща му си отиде, майка му го отведе със себе си в родния си град, Сан Франциско.

Не хранеше дори и най-малкото съмнение, че Калифорния е била добра към него. Двайсети век бе добър към него. Той беше първият от този стар род, който бе завършил колеж, първият, който дори бе живял в свят на книги, картини и красиви къщи.

Но дори и баща му да не беше умрял, животът на Майкъл нямаше да е живот на пожарникар. Той се вълнуваше от неща, които никога не бяха интересували предците му.

Дори само музиката в онази лятна нощ. Начинът, по който обикна книгите още щом се научи да чете, начина, по който започна да поглъща всичко от Дикенс и веднъж завинаги се влюби в „Големите надежди“.

Години по-късно в Сан Франциско той бе дал на своята строителна компания точно това име: „Големите надежди“.

Обичаше да потъва в „Големите надежди“ или „Дейвид Копърфийлд“ в училищната библиотека, където другите момчета се замеряха с топчета, ръгаха го и го заплашваха, че ще го набият, ако не спре да се държи „идиотски“ — определение от Айриш Ченъл, с което окачествяваха някой, който не проявява добрия вкус да бъде жесток, брутален и да презира всичко, което не подлежи на незабавна дефиниция.

Но никой никога не наби Майкъл. От баща си бе наследил достатъчно здравословна злоба, за да може да накаже всеки, който дори се опита. Още като дете той беше едър и необикновено силен — човешко същество, за което всяка физическа дейност, дори и от насилствен характер, бе съвсем естествена. Определено обичаше да се бие. И децата бързо се научиха да не го закачат, а той се научи да прикрива достатъчно добре душата си, така че те му прощаваха спорадичните залитания и като цяло го харесваха.

А разходките, онези разходки, които никой друг на неговата възраст не предприемаше? Дори приятелките му по-късно така и не ги разбраха. Рита Мей Дуайър даже му се присмя. Мари Луиз каза, че е откачен. „Какво искаш да кажеш с това «просто се разхождах»?“ Още от най-ранните си години той обичаше да се разхожда, да прекосява Мегазин стрийт — голямата отличителна линия между тесните, огрени от слънцето улички, където бе роден, и огромните тихи улици на Гардън Дистрикт.

В Гардън Дистрикт бяха най-старите имения в града, дремещи зад огромните дъбове и обширни градини. Там той крачеше в тишина по тухлените тротоари, пъхнал ръце в джобовете, и понякога си подсвиркваше. Мислеше си, че някой ден ще има голяма къща тук. Щеше да има къща с бели колони отпред и алеи с каменна настилка. Щеше да има огромно пиано, като онези, които успяваше да мерне през високите до тавана прозорци. Щеше да има дантелени завеси и полилеи. И щеше да чете Дикенс по цял ден в някоя хладна библиотека, където книгите стигат чак до тавана и кървавочервените азалии дремят отвъд перилата на верандата.