Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 27

Беше нещо като неконтролируема телепатия, може би и никакви ръкавици нямаше да помогнат тук. Не получаваше точно информация, а просто силни впечатления за нещата, които харесваха, които не харесваха, за истините и притворството им. Понякога бе толкова запленен от това, че само гледаше как се мърдат устните им. Изобщо не чуваше какво казват.

Тази интензивна интимност, ако можеше да я нарече така, го побъркваше до дъното на душата му.

Той изостави договорите, като запрати всичко по дяволите само за един следобед, но се постара всичките му хора да имат работа и после затвори своя малък магазин в Кастро, в който се продаваха антични викториански декорации за къщи.

Нямаше нищо против да си седи у дома, да лежи на дръпнати завеси и да пие. Леля Вив пееше в кухнята, докато му приготвяше храната, която той не искаше да яде. От време на време се опитваше да чете по малко от „Дейвид Копърфийлд“, за да избяга от собственото си съзнание. През всички най-тежки моменти от живота си се беше оттеглял в някое отдалечено ъгълче на света и четеше „Дейвид Копърфийлд“. Тя беше по-лесна и по-лека от „Големите надежди“, най-любимата му книга. Но единствената причина, поради която успяваше да следи текста, бе, че го познаваше почти до болка.

Тереза отиде на гости на брат си в Южна Калифорния.

Лъжеше, той разбра това, макар да не бе докосвал слушалката на телефона, чу гласа й на секретаря.

Добре. Довиждане тогава.

Когато старата му приятелка Елизабет се обади от Ню Йорк, той говори с нея буквално до припадък. На следващата утрин тя му каза, че има нужда от психиатрична помощ. Дори заплаши, че ще зареже всичко и ще долети, ако не се съгласи да иде на лекар. Той се съгласи. Но лъжеше.

Не искаше да го признава пред никого. Не искаше да описва новата интензивност на усещанията. И със сигурност не искаше да говори за ръцете си. Искаше единствено да говори за виденията, а никой не желаеше да слуша за тях, никой не желаеше да слуша за завесата, която отделя живите от мъртвите.

След като леля Вив си легна, той експериментира мъничко с психичната си сила. Можеше да разбере доста неща от всеки предмет, стига да си позволеше да го вземе бавно в ръце, а ако се опиташе да задава въпроси — да насочва силата си — получаваше дори повече. Но не харесваше усещането, не харесваше всички тези нахлуващи в главата му видения. И ако имаше причина да бъде дарен с подобна чувствителност, тя бе забравена заедно с видението и усещането за някаква цел, върнала го към живота.

Стейси му донесе книги за хора, върнали се от смъртта. Доктор Морис му бе казал в болницата за няколко изследвания — класически проучвания за „близки до смъртта преживявания“ от Мууди, Роулингс, Сабом и Ринг. И като се бореше със замайването от алкохола, с превъзбудата си, с явната си невъзможност да се концентрира изобщо, той се насилваше да чете тези книги.

Да, той знаеше това! Това си беше чиста истина. И той се бе издигнал над тялото си, да, и не беше сън, да, но не бе видял красива светлина, не се бе срещнал със скъпи покойници, и не се бе пренесъл в някакъв неземен рай, пълен с цветя и красиви багри. Там се бе случило нещо съвсем различно. Там той бе пресрещнат от някого, бе умоляван, бе накаран да разбере, че е длъжен да изпълни някаква много трудна задача, от която зависи много.