Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 20

Да, домашни филми, филми за мечтите от детството, за герои, великолепни като къщите. Пиеше бира след бира и гледаше. Унасяше се в сън и се будеше. Ръцете вече определено го боляха в ръкавиците. Не отговаряше на телефона. Не отговаряше на позвъняванията на вратата. Леля Вивиан щеше да се погрижи.

От време на време тя влизаше в стаята му. Даваше му по още една бира или някаква храна. Но той рядко ядеше.

— Майкъл, моля те — казваше тя. И се усмихваше.

— По-късно, лельо Вив.

Не виждаше никого и не разговаряше с никого, освен с доктор Морис, но доктор Морис не можеше да му помогне. Приятелите му също не можеха. Пък и вече не искаха да говорят с него. Вече се бяха изморили да слушат как бил умрял за час, а после се върнал обратно. А той определено не искаше да разговаря със стотиците, които желаеха да видят демонстрация на психичната му сила.

Тази сила му бе омръзнала до смърт. Никой ли не разбираше това? Беше като салонен трик — да маха ръкавиците си, да докосва разни неща и да вижда някакъв прост, най-обикновен образ. „Ти си взел този молив от жена от офиса ти вчера. Тя се казва Герт“ или „Този медальон си извадила сутринта и си решила да го носиш, но не си го искала наистина. Искала си да сложиш перлите, но не си успяла да ги откриеш“.

Това бе само нещо физическо, като антена, която може би всички човешки същества са притежавали преди хиляди години.

Наистина ли никой не осъзнаваше истинската му трагедия? Че не може да си спомни какво е видял след удавянето. „Лельо Вив, казваше той, когато от време на време се опитваше да й обясни, наистина видях хора там горе. Бяха мъртви. Всички бяхме мъртви. И имах избор, можех да се върна назад. Бях изпратен обратно с някаква цел.“

Бледа сянка на мъртвата му майка, леля Вив само кимаше.

— Зная, скъпи. Може би с времето ще си спомниш. С времето.

Накрая приятелите му бяха започнали да стават жестоки. „Майкъл, ти откачаш. Случва се хора да се удавят и да бъдат спасени. Няма никаква специална цел.“

„Това са приказки за лудницата, Майк.“

Тереза все плачеше ли, плачеше. „Виж, Майкъл, няма никакъв смисъл да идвам тук. Ти просто не си същият човек.“

Не. Не беше същият човек. Онзи човек се удави. И той отново и отново се опитваше да си спомни спасяването — жената, която го бе извадила от водата и го бе извлачила на борда. Само да можеше да поговори с нея, само ако доктор Морис успееше да я открие… Просто искаше да чуе от собствената й уста, че не е казал нищо. Просто искаше да махне тези ръкавици и да хване ръката й, когато я попита за това. Може би чрез нея щеше да си спомни…

Доктор Морис искаше от него да идва за по-нататъшна оценка.

„Оставете ме на мира. Просто открийте онази жена. Зная, че можете. Казахте ми, че ви се е обадила. Казала е името си.“

Беше приключил с болниците, със сканирането на мозъка, с електроенцефалограмите, с инжекциите и хапчетата.

Виж, бирата бе друго нещо. Знаеше как да я дозира. И понякога като че ли му помагаше да се доближи до спомена…

… Бе видял там цяло друго селение. Хора — много хора. От време на време се появяваше отново — огромното призрачно селение. Той я видя… коя беше тя? Тя каза… И тогава изчезваше. „Ще го направя, ще го направя. Дори и да умра, ще го направя.“