Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 18

— И въпреки това трябва да ви помоля за касетата — рече лекарят разтревожен. — Аз наруших лекарската тайна. Нямах никаква представа, че вие знаете.

Лайтнър веднага извади малката касета и я сложи в ръката му. Изглеждаше напълно невъзмутим.

— Разбира се, заповядайте — рече той. — Разбирам.

Лекарят промърмори някаква благодарност, объркването му нарастваше. И все пак облекчението не бе изчезнало напълно. И други бяха виждали онова същество. Този мъж знаеше това. Не беше излъгал. Значи той самият бе с всичкия си. В него започна да изплува някаква горчивина, горчивина към шефовете му в Ню Орлиънс, към Карлота Мейфеър, към онази отвратителна госпожица Нанси…

— Важното сега е да не се тревожите повече за това — рече Лайтнър.

— Да — отвърна лекарят. — Ужасно е. Онази жена, лекарствата.

Не, недей дори да… Замълча, втренчи се в касетата, а после в празната чаша.

— А тя дали е…

— Все така е. Бях там миналата година. Госпожица Нанси почина, онази, която не харесвате особено. Госпожица Мили си отиде преди известно време. Понякога се чувам с хора от града и те твърдят, че Деидре си е все така.

Лекарят въздъхна.

— Да, вие наистина ги знаете… по имена.

— Да, затова ми повярвайте — рече Лайтнър, — като ви казвам, че и други са виждали същото. Не сте луд. И не трябва да се тормозите излишно за такива неща.

Лекарят бавно огледа отново Лайтнър. Той затваряше куфарчето си. Погледна самолетния си билет, като че ли остана доволен, и го пъхна в джоба на палтото си.

— Позволете ми да ви кажа още нещо — рече Лайтнър, — защото трябва да тръгвам за летището. Не разказвайте това на никого. Няма да ви повярват. Само онези, които са виждали подобни неща, вярват в тях. Трагично е, но е безусловно вярно.

— Да, зная — рече лекарят. Много му се искаше да попита, но не можеше. — А вие? — И замълча.

— Да, виждал съм го — каза Лайтнър. — Беше страшничко наистина. Точно както го описвате. — Стана да си тръгва.

— Но какво е той? Призрак? Дух?

— Не зная какво точно представлява. Всички разкази си приличат. Там нищо не се променя. Всичко си е същото, година след година. Но сега трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря и ако някога пожелаете да поговорим отново, знаете как да ме намерите. Имате визитката ми. — Лайтнър протегна ръка. — Довиждане.

— Почакайте. А дъщерята, какво става с нея? Стажантката?

— А, тя сега е хирург — отвърна Лайтнър, като хвърли поглед на часовника си. — Неврохирург, мисля. Наскоро е взела последните изпити за правоспособност, нали така се наричат? Но аз всъщност не я познавам. Само чувам това-онова за нея. Пътищата ни никога не са се пресичали. — Той замълча и се усмихна набързо, някак формално. — Довиждане, докторе, благодаря ви отново.

Лекарят остана дълго на мястото си, мислеше. Наистина се чувстваше много по-добре, безкрайно по-добре. Нямаше никакво съмнение. Не съжаляваше, че бе разказал историята. Всъщност самата среща му изглеждаше като някакъв дар, като нещо, изпратено от съдбата да вдигне от плещите му най-страшното бреме, което бе носил. Лайтнър знаеше за целия случай и разбираше. Лайтнър знаеше за дъщерята в Калифорния.