Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 21

Дали наистина им бе казал това? Как би могъл да си въобрази подобни неща, неща, така далече от собствения му свят, веществен и реален, и откъде идваха тези странни проблясъци, че е далече оттук, обратно у дома, в града на своето детство?

Не знаеше. Вече нищо не разбираше.

Знаеше, че е Майкъл Къри, че е на четирийсет и една години, че има няколко милиона, скътани настрана, и имущество, възлизащо горе-долу на същата стойност, което бе много добре, защото строителната му компания бе затворена, замразена. Вече не можеше да я управлява. Бе загубил най-добрите си дърводелци и бояджии — бяха отишли в други бригади из града. Бе загубил и голямата поръчка, която означаваше толкова много за него — възстановяването на стария хотел-пансион на Юниън стрийт.

Знаеше, че ако свали ръкавиците и започне да докосва разни неща — стени, под, бирена кутийка, екземпляра от „Дейвид Копърфийлд“, който лежеше отворен до него — ще го връхлетят онези мимолетни и безсмислени образи, късчета информация, които го подлудяваха. Ако вече не го бяха подлудили.

Знаеше, че е бил щастлив преди удавянето, не абсолютно щастлив, но щастлив. Животът му бе хубав.

Сутринта на голямото събитие се събуди късно. Имаше нужда от почивен ден и сега моментът бе подходящ да си го вземе. Хората му се справяха много добре и може би не се налагаше да ги проверява. Беше първи май и го сполетя най-странният спомен — за едно дълго пътуване, започнало от Ню Орлиънс и продължило по крайбрежието на Флорида, когато бе още момче. Сигурно е било през великденската ваканция, но не беше сигурен, а всички, които можеха да знаят — майка му, баща му, дядо му и баба му — бяха вече мъртви.

Онова, което помнеше, бе чистата зелена вода и онзи бял плаж, и колко бе топъл. А пясъкът хрущеше като захар под краката му.

Всички бяха слезли до прибоя да поплуват на залеза; нямаше ни помен от хладен повей; и въпреки че огромното оранжево слънце все още висеше на синия западен хоризонт, точно над главите им вече се бе показал полумесецът на луната. Майка му бе посочила към нея и бе казала: „Виж, Майкъл“, дори баща му като че й се любуваше, баща му, който никога не забелязваше подобни неща, бе казал тихо, че мястото е много красиво.

Болеше го от този спомен. Студът в Сан Франциско бе единственото нещо, срещу което силно негодуваше, и без да може да обясни защо, точно споменът за южната топлина го бе накарал да отиде онзи ден на брега на океана. Имаше ли въобще по-студено място по целия бряг на залива? Знаеше колко безцветна и страховита е водата, която ще види под безцветното мрачно небе. Знаеше как вятърът ще го пронизва през дрехите.

И все пак отиде. Сам на брега на океана в онзи мрачен, безцветен следобед със спомена за южните води, за спускането от хълма със стария пакард под напора на мекия гальовен южен вятър.

Не бе пуснал радиото, докато караше през града.

И затова не бе чул предупрежденията за силния прилив. Пък и какво, ако ги беше чул? Знаеше, че там е опасно. Всяка година на мястото загиваха хора — и местни, и туристи.