Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 22

Може би трябваше да се замисли малко повече за това, когато излезе на скалите точно под ресторант „Скалната къща“. Опасни, да, както винаги, и хлъзгави. Но не се страхуваше, че ще падне, не се страхуваше и от морето, не се страхуваше от нищо. Отново си мислеше за Юга, за летните вечери в Ню Орлиънс, когато цъфтеше жасминът. Мислеше си за аромата на лунничетата в двора на баба му.

Вълната трябва да го бе повалила в безсъзнание. Нямаше никакъв спомен как го залива. Само отчетливото усещане, че се издига нагоре, че вижда тялото си някъде там, подхвърляно от вълните, че вижда как хората махат и сочат и други, които се втурват в ресторанта да търсят помощ. Да, той знаеше какво правеха те, всички онези хора. Но не беше точно сякаш ги гледа отгоре. Беше сякаш знаеше всичко за тях. И колко щастлив се чувстваше там горе, в безопасност; без да можеше да обясни защо. Беше свободен, толкова свободен, че не разбираше тяхната тревога, защо се безпокояха толкова за подхвърляното от вълните тяло.

Тогава започна другата част. Сигурно тогава вече е бил наистина мъртъв. Всички онези прекрасни неща, които му се явиха, и другите мъртви бяха там, и той разбираше, разбираше и най-простите, и най-сложните неща, и защо трябва да се върне обратно; да, порталът, обещанието, внезапното безтегловно спускане обратно към тялото, проснато на палубата на яхтата, към тялото, което бе вече мъртво, удавено преди цял час, към болката. Върна се към живота с втренчен поглед, знаещ всичко, готов да стори точно каквото искаха от него. С цялото онова прекрасно знание!

В първите няколко секунди той отчаяно се опитваше да разкаже къде е бил и какво е видял, да разкаже за страхотното си дълго приключение. О, как се опитваше! Но всичко, което си спомняше сега, бе ужасната болка в гърдите, ръцете и краката и смътната фигура на жена до него. Крехко същество с бледо, деликатно лице. Косата й бе скрита от тъмен каскет, за секунда очите й проблеснаха като светлини в мрака пред него. Успокояваше го тихо, че ще се погрижат за него.

Бе невероятно тази малка жена да го е измъкнала от морето и да е изпомпала водата от дробовете му. Но в този момент той не разбираше, че тя е неговият спасител.

Някакви мъже го вдигнаха и го сложиха на носилка. Завързаха го за нея и болката го изпълни. Вятърът шибаше лицето му. Той не можеше да държи очите си отворени. Носилката се вдигна.

И след това объркването. Отново ли бе припаднал? Нима бе изпаднал в пълна забрава? Никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече случилото се после. Бяха го изнесли на брега, където чакаха линейка и репортери. Спомняше си проблясъците на светкавиците, хората изричаха името му. И линейката, да, някой се опитваше да вкара игла във вената му. Май бе чул и гласа на леля Вив. Умоляваше ги да спрат. Той трябваше да седне. Не биваше да го овързват отново, не!

— Чакайте, господин Къри, чакайте. Ей, я ми помогнете с тоя човек! — Все пак го вързаха отново. Отнасяха се с него като със затворник. Той се бореше. Но без полза; бяха инжектирали нещо в ръката му, знаеше го. Виждаше как мракът се спуска.