Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 62

- Какво искаш да кажеш?

- Коко е бил в пещерата и е пушил.

- Преди да умре, нали?

- Да не мислиш, че е вампирясал? - ядоса се Вампора.

- Но тогава трябва да е видял вълка... - досети се Балабана.

- Щеше да ни каже, ако го е видял.

- Ами ако Коко го е хванал? - предположи горският.

- И на мен ми мина тази мисъл - неохотно призна Вампора. - Намерил е вълчето, решил е да го отгледа... После е замислил някоя щуротия, но...

- Катастрофата му е попречила - прекъсна го горският.

- Ама Димо си отиде, нали? - набра кметът.

- Двамата си отидоха - напомни му Балабана.

- Смъртта на Димо ще тежи на съвестта на Коко...

- Откъде да знае, че ще катастрофира? - на свой ред попита горският.

- Не го защитавай! - ядоса се Вампора.

Замълчаха. Въртяха се в кръг из пещерата, но нищо не спираше погледите им. Само металната халка в земята и кафеникавото петно на пода напомняха за скорошните събития.

- Дали някой е идвал оттогава тук? - подхвърли горският.

- Де толкова кураж!

- Не ти ли се струва, че парафинът по земята се е увеличил? - изрече Балабана, наведен към остатъците от парафин по склата.

- Пораснал е от предния път - изсумтя Вампора и излезе от пещерата.

Максим Балабана го последва, изгаси фенера и го прибра в раницата си. Тръгнаха нагоре по склона.

- Чакай! Не е работа на Коко! - извика неочаквано Балабана.

Вампора се обърна назад и попита:

- Какво се сети?

- Веригата! Няма е веригата, с която вълкът е привързан за земята...

- Вълкът може да е разхлабил едната брънка и да е духнал... - отговори кметът и продължи нагоре.

- След като е прегризал гърлото на Димо? - настоя горският.

- Имал е достатъчно време... Димо го открихме на другия ден - отвърна Вампора.

- Ами ако Димо е искал да отвърже вълка? - отново попита Балабана.

- Не чу ли полицаите? Димо е бил изненадан от вълка. Нямал е време да реагира...

- Не се връзва... - замисли се горският. - Ако го беше видял, Димо щеше да застреля вълка...

Седнаха на баира да си починат. Вампора разхлаби вратовръзката си, отпи от манерката глътка вода и каза:

- Прав си. Димо няма да го освободи... - Отпи отново, подаде манерката на Балабана и продължи: - Но дали щеше да го застреля?

- Какво се сети? - изрече приятеля му и чак тогава отпи.

- Колко му се подигравахме за онзи вълк, а? Цял живот Вълкобореца му викахме...

Преди двайсетина години Димо бил нападнат от млад единак. Било януарско време, снегът стигал до пояс, а той тръгнал без посока из Балкана. Вълкът се нахвърлил изневиделица на гърба му, той се извъртял, изтървал пушката и паднал по гръб на земята. Протегнал ръце към гърлото на звяра, започнал да го души, като едновремено ритал с крака и крещял, колкото глас има. Неочаквано вълкът вдигнал глава нагоре, прескочил Димо и се отдалечил. Оттам идваше и прякорът на овчаря - Вълкобореца. По-скоро бе подигравка, задето не е успял да надвие вълка.

- Какво от това? - попита отново Балабана, защото не схващаше мисълта на съученика си.

- Може Димо да е искал жив вълк да ни покаже - отговори кметът.

- Да го разхожда из село като куче? - недоверчиво изрече Балабана.