Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 29

Тогава кой знае? Кой му припомня този случай след смъртта на Коко?

Максим Балабана отвори пътната врата, направи крачка напред и се спъна. Изруга гласно и погледна в краката си. На калдъръма се търкаляше метален конус в оранжев цвят, от онези, които слагаха по пътищата при аварии. Взе конуса и го прибра от вътрешната страна на портата. Ако някой го е загубил, ще пита и ще го намери.

Но кой ще изтърве оранжев конус точно пред вратата му?

27

Велизар Вампора настигна Димо Вълкобореца, погледна кучето и каза:

- Откога е така?

- Сутринта нищо му нямаше.

- Не намери ли Стела? - попита отново кметът.

Всички в селото се допитваха до Щурата Стела, когато ставаше въпрос за болно животно. Ако тя не можеше да помогне, тогава викаха ветеринар от града.

- Ветрее се някъде из баирите - уморено отговори овчарят и остави количката.

Бяха пристигнали пред лечебницата. Намираше се почти в центъра на селото в реставрирана къща, чиито някогашни собственици вече никой не помнеше. В приземния етаж бяха разположени кабинетът на доктора и амбулаторията, а на втория етаж живееше младото семейство - доктор Розен Дарев, фелдшер, и съпругата му Емилия, медицинска сестра. Формално практиката се водеше на доктор Димитров, който бе сключил договор с Дареви. Вампора считаше, че е ударил джакпота с пристигането на младото семейство в селото. Медицинската практика бе добре обзаведена, имаше линейка, модерна апаратура и обслужваше не само Кралево, но и съседните села. Ако имаше и училище в селото, Дареви можеха да останат завинаги тук. Но кметът си знаеше, че селският им късмет ще продължи, докато на медиците им се роди първото дете, а после... Важното е, че сега бяха тук. Близо половин година стана, откакто пристигнаха, и старците от селото живнаха. Мине не мине ден, отиват да си мерят кръвното при хубавата медицинска сестра. Събираха се там повече, отколкото в кръчмата на Мазачо. А доктора включиха в ловната дружина и го мъкнеха по баирите, въпреки че не можеше да стреля точно.

Димо Вълкобореца остави количката пред вратата на стобора и запристъпя от крак на крак. Вампора го погледна учудено и каза:

- Давай да внесем кучето...

- Ти иди. Извикай само доктора - смутолеви овчарят.

- Прав си - отвърна кметът. - Не върви да вкарваме кучето вътре.

Кметът влезе и след две минути се върна с доктор Дарев - млад мъж, около трийсетте, среден на ръст, със светлокестенява коса, постригана ниско, с бяло лице и пъстри очи. Фелдшерът се надвеси над животното, вдигна муцуната му, но само поклати глава.

- Извинявайте пак - промълви Димо Вълкобореца.

- Аз се извинявам - отговори бързо Дарев. - Не мога да помогна...

- А ако й дадеш въглен с мляко? - обърна се кметът към него.

- На човек би помогнало, но на куче...

Димо Вълкобореца грабна количката, завъртя се кръгом и се отдалечи от медицинския пункт. Вампора извика подире му:

- Къде тръгна?

Да се сбогувам със Снежка, помисли си овчарят, но не го изрече гласно. Кучето надигна леко глава и рязко я отпусна. От устата му излезе последната кървава пяна. Единственото същество, което го беше обичало, си отиде. Димо въздъхна дълбоко.