Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 15

Той влезе в кухнята и потърси кафе, но нямаше. След скоросмъртницата, която баба му извади снощи от мазата, главата го болеше. Бавно закуси, като обмисляше откъде да започне. Може би отново трябваше да прочете народните песни, за да опресни информацията в съзнанието си, преди да структурира дипломната си работа.

Баба Бенда го завари на масата.

- Стана ли, синко?

- Събуди ме една песен. Празник ли има в селото?

- Не - отвърна баба му и се изправи до прозореца. Гледаше навън, без да се обръща към него. - Изпращахме един човек...

- Къде отива?

- В другия свят.

- А! - сконфузи се Траян, но бързо попита: - С музика ли го изпращахте?

- Странно погребение беше. Не ми се говори сега - отвърна баба му.

- Какво гледаш през прозореца?

- Един мъж се е настанил в другия имот. Сече храстите, чисти тревата...

- Притеснява ли те нещо? - попита Траян, защо усети нервността на баба си.

- В селото не обичаме пришълците.

- И мен ли? - засмя се младият мъж.

- Ти си гостенин.

- Може и съседът да е на гости.

- Никой не е отсядал в Прокълнатата къща, откакто...

- Прокълнатата къща? - повтори с интерес Траян. - Защо й викат така?

- Откъде да знам! - стисна устни баба му, дръпна пердето и седна при него на масата.

- Разкажи ми нещо за селото.

- Добри хора живеят тук.

- Няма ли някой злодей, някоя черна овца?

- Такива не търпим в Кралево - отвърна старата жена и въздъхна. - А останалите... Знаем се от отдавна. Свикнали сме си на кусурите.

- Има ли легенди за селото? Някакви тайни наоколо?

- Питай Бончо Гладиатора.

- Кой е той?

- Беше учител по литература в местното училище. Имаше късмет - тъкмо се пенсионира и закриха училището. Бончо направи музей в сградата на бившето училище от предметите, които намери на Калето.

- Калето... Руините на римска крепост, нали?

- Така разправят - отнесено отговори баба му.

- Какво има в музея?

- Ще идеш да видиш - разсеяно отвърна отново старицата.

- Защо му викате Бончо Гладиатора? Да не е бил борец на младини?

- Хилав си беше от дете, дребосък с големи клепнали уши - засмя се старицата. - Ама Коко Хлопката нали е зевзек? Той му измисли прякора, защото Бончо от малък разправяше за Рим, Спартак, гладиатори и съкровища.

- А Коко Хлопката кой е?

- Човекът, който днес погребахме - намръщи се Бенда.

- Не искаш да говориш за него.

- Чоглаво ми е.

Двамата замълчаха. Отвън отново се чу лаят на Велко.

- Кучето защо се казва Велко? - попита Траян.

- На кмета го кръстих - Велизар Вампоров, Велко.

- Няма ли кметът да те прогони от селото?

- Няма - засмя се старата жена. - Като Велко е - лае, но не хапе. В селото се разнася такава приказка: „Ако не вярваш на Хлопката, питай Вампора.“

- И двамата са лъжци, така ли?

- Само Коко Хлопката... Иначе и двамата са отявлени чешити, ама всичко им прощаваш... - въздъхна старата жена.

- Кажи за Прокълнатата къща - примоли се Траян.

- Не искам и ти да сънуваш кошмари.

- Ясно. Селото има много тайни.

16

 Към три следобяд в кръчмата, където се състоя поменът за Коко Хлопката, бяха останали само неколцина. Глухата Марина придремваше в единия край. Валерия, Адриан Мазачо и жена му шетаха около тях, за да подредят кръчмата за довечера.