Читать «Веселото гробище» онлайн - страница 14

Когато се върна на гробището, вече бяха спуснали ковчега. Хората бавно се отдалечаваха, опитвайки се да вървят само покрай сенките на храсталаците. Последни останаха около гроба Велизар Вампора, Максим Балабана, Бончо Гладиатора, Димо Вълкобореца и Щурата Стела. Мъжете мълчаливо затрупваха пръстта, а Щурата Стела тихо си тананикаше:

- Ако умра ил загина... Ако умра ил загина...

Велизар Вампора няколко пъти злобно я погледна, но тя не му обърна внимание. Обикаляше около гроба и си тананикаше. После петимата взеха оръжията си и стреляха три пъти във въздуха. Гърмежът прескочи Голямата могила и отекна чак до Темното езеро.

Неочаквано Щурата Стела въздъхна и някак на себе си каза:

- Да бяхме изиграли Дунавското, а? Да зарадваме Коко.

- Откъде знаеш? - стресна я гласът на Вампора.

- Какво? - обърнаха се всички към него.

- Коко ли ти каза да играем хоро на гроба му? - продължи кметът, като гледаше втренчено Стела.

Тя не му отговори, но затананика фалшиво Дунавското хоро.

- Млъкни! - вдигна ръка Вампора, сякаш искаше да удари жената.

Щурата Стела поклати глава, но притихна.

- Щеше да му приляга - неочаквано се обади Бончо Гладиатора. - Нали помните как го играеше?

- Сега и ти ли? - ядоса се Вампора, вперил поглед в съученика си.

- Исках да кажа... - несигурно продължи Бончо. - Ако бяхме като траките...

- Ама сме българи и християни - прекъсна го Вампора.

- Не се карайте! Коко ще ни смее, ако ни види отнякъде - спря ги Максим Балабана.

- Мъртвецът обикаля четиридесет дни около гроба си - прошепна Димо Вълкобореца и се огледа.

Вампора проследи погледа му и тъжно прошепна:

- Отиде си Коко. Не го търси.

Помълчаха малко и мъжете тръгнаха към джипа на Вампора. Стела постави близо до кръста огромен сноп от горски маргарити. Прошепна през сълзи:

- Няма да ти простя, Коко! Няма да ти простя!

15

Траян се събуди от първите акорди на песента, която влетя през отворения прозорец и проби ушите му. Той скочи от леглото и погледна навън. В двора беше спокойно. Надзърна в другите стаи, но баба Бенда я нямаше. Докато песента привърши, Траян се изми на чешмата в двора. Водата беше ледена, но той издържа. Дори не обърна внимание на кучето, което яростно лаеше по него. После направи няколко упражнения направо върху тревата и почувства силата, която му даваше земята. Загледа се в стария покрив от турски керемиди, а после погледът му слезе надолу към чардака. Не беше голям, а от пруста можеше да се влезе в четири малки стаи, разположени една срещу друга от двете страни. Под стълбите на чардака се намираше мазата, в която баба му нареждаше бурканите и дървата.

Траян влезе вътре в своята стая, за да се облече, и отново се възхити на обстановката. Таванът бе с дърворезба от растителни елементи, а на стената срещу прозореца имаше малки вградени шкафове. Вратичките им бяха резбовани по края. Баба Бенда му каза, че всичко в къщата е от времето преди нейното раждане, но беше много запазено. Като дете Траян не оценяваше красотата на къщата, но сега я гледаше с очите на историк и разбра какво богатство представлява домът на техния род. Но не наследство, което можеш да продадеш, а ценност, която трябва да пазиш винаги.